Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Момчето говори странно и небрежно, без да обръща внимание на добрия тон и правилната граматика.
Отстъпвам крачка назад. Нямам време да се съмнявам в това необичайно заклинание, което, колкото и да изглежда жестоко, току-що спаси живота ми. Имам много по-належащи грижи.
— А откъде да знам, че ти си по-добър? Може би и ти ще ме отведеш при Душите. Нали и ти се намираш в Отвъдното като тях?
— Да, но не съм един от тях. Тук съм само защото още не съм прекосил границата.
Гледам го с присвити очи, сякаш така ще разбера доколко е искрен с мен.
— И защо?
— Не знам, но тук има доста такива като мен. Понякога оставаме, защото така искаме, друг път просто… си оставаме тук.
Свива рамене и продължава:
— Както и да е, но ти не бива да се притесняваш, че мога да те отведа при Душите. — Навежда се към мен и прошепва, като се оглежда да види дали някой не го подслушва. — Томас… ъ-ъ-ъ, баща ти… се грижи за мен, разбра ли? Защитава ме от разни странни неща. Това място ли? — и той поглежда към небето и тихо подсвирква с уста. — Пълна лудост. Както и да е, Томас ме помоли да те потърся. Томас и майка ти.
Фактът, че момчето произнесе с такава фамилиарност името на баща ми, като спомена и майка ми, ме кара да му се доверя.
— Виждал си майка ми? Тук?
— Разбира се — кима с глава то. — Те са заедно! Ти какво очакваше? Знаеш ли, тя е много хубава. — Изчервява се. — Приличате си малко в очите.
Трябва да преглътна, защото се задушавам от вълнение.
— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ме отведеш при тях?
Момчето свива устни, поглежда към небето, после надолу по плажа, навежда се към мен и тихо казва:
— Не мога да ти помогна. Наказанието за това ще е… — и то потръпва цялото. — Така де, ще е много лошо, ясно? Но мога… да те упътя мъничко, а ако някой случайно съобщи на баща ти, че си тук и се скиташ из Отвъдното да го търсиш, тогава… кой ще разбере, ако си мълчим?
— Слушай, високо ще оценя помощта ти. Нямам много време, а е наложително да открия… ти знаеш.
Параноята му се прехвърля и на мен, така че преди да продължа, аз се оглеждам, после прошепвам:
— Как предлагаш да постъпя?
То се навежда и на свой ред ми прошепва, като ме докосва по ръката с пръстите си, които усещам леки като полъха на морския бриз.
— Мисли само за него. Не си прави труд да си представяш някое място. Ти не можеш да разбереш къде е. Факт. Той ще се опита да те открие. Но не и тук.
Все още се страхувам да слушам думите на това момче със странния говор и още по-странно облекло. Ами ако е номер? Ами ако не е? Ако наистина се опитва да ми помогне?
Нямам избор, трябва да реша. Ще трябва да му се доверя и да повярвам, че иска да ми помогне. В противен случай ще побелея, докато седя на плажа и чакам в един свят, а тялото ми лежи върху дивана в друг.
— Значи трябва да отида в друг свят, така ли?
То кима с глава.
— Боя се, че да. Но имай ми вяра: ако си мислиш само за Томас и за нищо друго, той ще те открие. Отдавна те търси.
Момчето се обръща, щом бризът полъхва откъм океана и донася хлад, така че аз скръствам ръце на гърдите си и поглеждам към вълните. Вятърът утихва на мига, а внезапната промяна ми напомня, че не съм в своя свят, а в друг.
Когато откъсвам поглед от морето, момчето вече го няма. Отново съм сама на пустия плаж. Оглеждам се за по-сигурно, но няма съмнение, че съм сам-самичка. Момчето е изчезнало без следа, сякаш изобщо не е било тук. Бързо се отправям към една каменна плоча до самата вода и прибирам надве-натри полите си около краката. Горя от желание да намеря баща си и да се върна в Бърчууд, в света, който познавам. Затварям очи и си мисля за баща си, започвам да броя, а числата зазвучават като молитва на морския бриз:
— Едно… две… три… четири…
Отделям се от земята, ала не летя. Не точно. Някакъв черен вихър ме поема и ме мята във всички посоки. Това не е лекото придвижване от един свят в друг, а плаване в бурно море, което ме залива отвсякъде и не ми дава да дишам. Инстинктивно в гърдите ми се надига паника. Питам се дали човекът, когото срещнах в пясъците, не е уведомил Душите за пристигането ми в Отвъдното, дали те няма да се опитат да ме отведат в Небитието.
В един миг пръстите на краката ми докосват твърда земя. Не осъзнавам, че очите ми са затворени, докато не ги отварям и зървам света около себе си. Той е почти безцветен, докъдето ми стига погледът, виждам само лед и нищо друго. Небето над мен е бяло, простира се във всички посоки и аз не мога да различа къде свършва ледът и къде започва то.