Бранителката на портата

Докато се мия и обличам, Уна зарежда пътната ми раница с храна и напитки, достатъчни, за да стигнат за двамина до първата ни спирка. Вече съм прибрала стрелите и камата в багажа. Макар да знам, че Димитри ще бъде до мен, за да ме пази, предателството на Соня ми напомня, че най-добре е да разчитам на себе си в случай на нужда.

Не ми хрумва какво още би ми потрябвало.

Топлината на змийския камък под ризата ми действа успокояващо. Виси свободно на гърдите ми и докато закопчавам маншетите на ръкавите си, погледът ми се спира на медальона, който продължавам да нося на ръката си. Беше ми хрумнало да го оставя на грижите на Григъри, на Сестрите, дори на самата Уна, ала не съм убедена, че бих могла спокойно да го поверя на когото и да е. Не и след случката със Соня.

Уна проследява погледа ми и свежда очи към китката на ръката ми.

— Наред ли е всичко?

Кимам и закопчавам ризата си.

— Не би ли… — двоуми се, после продължава: — Не предпочиташ ли да оставиш медальона тук? Ако искаш, аз ще ти го пазя, Лия.

Прехапвам устни, замислена над предложението й, въпреки че много пъти досега съм преценявала вероятните възможности.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Разбира се.

Надъхвам краищата на ризата в панталоните си и обмислям думите, които да изрека:

— Вие в Алтус — членовете на Григъри, Братята, другите Сестри… бихте ли могли да бъдете прелъстени от Душите?

Тя се обръща към малкото писалище зад себе си и взема нещо.

— Не и Съветът на Григъри. Никога. Братята и Сестрите, е… не така, както биха могли да измамят теб и Алис. Бранителката и Портата — това сте вие, ето защо сте много по-уязвими от останалите.

— Усещам, че премълчаваш нещо, Уна.

Тя се обръща отново към мен и се приближава, като носи нещо в ръцете си.

— Не крия нищо от теБ.просто ми е трудно да го обясня. Виждаш ли, отделен Брат или Сестра нямат пряко влияние върху способността на Душите да прекосяват границата с този свят, нито върху съдбата на Самаил. Но Душите могат да убедят Братята или Сестрите да работят за тях и така да влияят на по-силните.

„Като Соня и Луиса.“

— Това случвало ли се е някога тук, на острова? — питам.

Тя въздъхва и аз виждам, че изпитва болка.

— Имало е… инциденти. Беше време, когато бяха уловили някого, докато се е опитвал да промени хода на събитията в полза на Душите. Но това се случва изключително рядко — добавя бързо тя, сякаш иска да ме увери в нещо, в което дори самата тя не е убедена.

Така си и мислех. Знаех го. Няма на кого да поверя медальона. Мога да го поверя само на себе си и дори в това се съмнявам понякога, щом усетя как пари кожата на китката ми.

Закопчавам ръкавите на ризата си, като закривам черния шнур от кадифе и омразния белег под него.

Уна поглежда надолу към китката ми.

— Съжалявам, Лия.

Колкото и да е странно, аз отново усещам парещите сълзи в очите си и за да запазя самообладание, оглеждам стаята, която обитавах, докато бях в Светилището. Опитвам се да запаметя простите каменни стени, топлината на изтъркания под, аромата на влага и сладост. Не знам дали отново ще я видя.