Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Не откъсвам очи от острова, докато накрая той се изгубва в мъглата. За миг го зървам — малко тъмно петънце в далечината, — а на следващия вече го няма.
По време на плаването ни не се случва нищо особено. Седнала съм до Димитри, кракът ми докосва неговия и този път не изпитвам желание да потопя пръсти във водата.
Както и преди губя представа за времето. Отначало се опитвам да преценя в каква посока пътуваме с надеждата да разбера къде отиваме. Ала мъглата подхранва дълбоката апатия, обхванала ни поради еднообразното люлеене на лодката, и не след дълго аз се предавам.
Усещам успокояващия допир на змийския камък върху кожата си, пулсирането му доказва, че леля Абигейл продължава да ме закриля. Кара ме да тая надежда, че Душите няма да се възползват от медальона, въпреки че го нося толкова близо до белега си. Облегнала глава на рамото на Димитри, аз ту задрямвам, ту се сепвам, а мислите ми безредно се щурат в съзнанието ми.
Двамата не разговаряме помежду си, нито се обръщаме към Едмънд, за което съжалявам в мига, в който дъното на лодката ни се блъска в сушата, която не съм съзряла до този миг. Двамата с Димитри нагазваме във водата и се отправяме към брега, а Едмънд крачи точно зад нас, докато Сестрите остават на борда. Едва сега осъзнавам, че Едмънд не носи никакъв багаж. Най-забележимо е отсъствието на пушката, с която не се разделяше по целия път към Алтус.
— Къде са ти нещата, Едмънд?
Гласът ми прозвучава твърде високо след продължителното мълчание в лодката, сякаш звънва камбана в ранната утрин.
Той свежда глава.
— Опасявам се, че тук трябва да ви оставя.
— Но… но ние пътуваме едва от няколко часа! Мислех, че ще имаме време да се сбогуваме.
Отговорът му е простичък:
— Така е. Няма нужда да се сбогуваме. Връщам се в Алтус, за да се погрижа за момичетата. Щом госпожица Соренсен се оправи, ще ги придружа по живо по здраво с госпожица Торели обратно до Лондон. Не след дълго ще се срещнем и с вас там.
Думите му са на кавалер, но аз зървам сянката на тъга в очите му.
Не знам какво друго да кажа. Мъглата е все тъй непрогледна, дори на брега. Не виждаме релефа на сушата; само усещам, че някъде в далечината високите треви се люшкат на вятъра.
Връщам поглед към Едмънд.
— А сега какво ще правим?
Той се оглежда, сякаш търси отговора на моя въпрос в гъстата сива мъгла, обвила крайбрежието.
— Предполагам, че трябва да чакате. Беше ми наредено да ви оставя на този бряг и да се върна в Алтус. Ще дойде друг водач.
Поглежда назад към Сестрите в лодката и изглежда, улавя някакъв сигнал, който остава скрит за мен.
— Трябва да тръгвам.
Кимам с глава, а Димитри прави крачка напред и му подава ръка.
— Благодаря за добрата работа, Едмънд. Очаквам да се видим отново в Лондон.
Едмънд разтърсва ръката му.
— Вярвам, че добре ще се грижите за госпожица Милторп — проявява загрижеността си той.
— Залагам живота си — кима с глава Димитри.
Няма сбогуване. Едмънд кима и се отправя към брега, нагазва в плитката вода, без да разплиска нито капка встрани. След миг вече е на борда.
Тъгата, която тегне в душата ми, вече ми е добре позната. Чувствам я като стара приятелка, когато след броени секунди Едмънд и лодката се стопяват в мъглата. Още един човек изчезва, сякаш изобщо не е съществувал.
29.
— Къде, предполагаш, се намираме? — питам Димитри. Седим върху една пясъчна дюна и се взираме в сивата пустота. Димитри разучава околностите, сякаш би могъл да определи местоположението ни по гъстотата на мъглата, увиснала навсякъде около нас.
— Според мен сме някъде във Франция. Мисля, че пътуването ни по море бе твърде дълго и сме извън Англия, но не е възможно да се каже със сигурност.
Замислям се върху думите му, като се опитвам да отгатна на кое място във Франция биха могли да са скрити липсващите страници. Уви, усилията ми са безполезни. Не разполагам с никакво указание, за което да се уловя, затова се съсредоточавам върху належащите задачи.
— Какво ще правим, ако водачът ни не се появи?
Мъча се да сдържа хленча в гласа си, ала съм твърде уморена, при това съм гладна и ми е студено. В Алтус ни приготвиха някаква храна, ала нито Димитри, нито аз горим от желание да я използваме, щом можем да минем и без нея. По-добре да я запазим, за да разполагаме с продукти по-дълго време.