Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Ще ми се никога да не я забравям.
Накрая се обръщам към Уна. Тя се усмихва и ми подава нещо.
— За мен ли е?
Кима с глава.
— Исках да си имаш нещо… за спомен от всички нас, което да ти напомня за времето, прекарано в Алтус.
Вземам предмета от ръцете й, изненадана от мекотата му, и го разтърсвам във въздуха. Гърлото ми пресъхва от нахлулите в гърдите ми чувства, когато лилавата коприна се разгъва. Къса пелерина за езда, направена от същата материя като официалните туники на Сестрите.
Уна сигурно е приела вълнението ми за нещо друго, защото бързо изрича:
— Знам, че когато пристигна, не хареса много нашите одежди, но просто исках… — тя забива поглед в дланите си, въздъхва и отново ме поглежда.
— Исках да си спомняш за нас, Лия. Приятелството ти ще ми липсва.
Навеждам се и я прегръщам.
— Благодаря ти, Уна. За пелерината и за твоето приятелство. Сигурна съм, че пак ще се видим — казвам аз, отдръпвам се и усмихнато се вглеждам в нея. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря, задето се грижеше за леля Абигейл в последните й дни. Нито за грижите ти към мен. Ужасно ще ми липсваш.
Вдигам от пода лъка и мешката със стрели и завързвам наметалото около врата си, като се питам дали някога ще имам сили да го сваля. После се обръщам и тръгвам.
Когато Димитри, Едмънд и аз излизаме от Светилището и се отправяме надолу към пристана, островът е осветен само с факли. Спомените ми за това как слязохме тук след дългото пътуване до Алтус, са съвсем бледи, защото онези най-първи мигове, когато стъпихме на сушата, са обвити в мъгла, както и последвалите два изгубени дни, през които само спях.
Тръгваме към водата, бричът ми се опва на бедрата, а ризата ме дере по гърдите. Копринените роби и нежните хлъзгави чаршафи остават в миналото.
Димитри носи пелерина, подобна на моята, но с черен цвят, който ми пречи да я видя ясно в мъглата. Щом се озовах пред него в тъмната ранна утрин, лицето му светна, като зърна меката копринена пелерина, завързана около врата ми.
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Все тъй красива в лилаво.
Още щом пристигаме на пристанището, разпознавам лодката, с която ще пътуваме, по двете облечени в дълги плащове Сестри, застанали на носа и на кърмата с гребло в ръка. Поради ранния час сме се умълчали и тихо се качваме на борда. Още не сме успели да седнем, когато Сестрите ни оттласват с греблата от брега; двамата с Димитри сме се настанили в предната част на лодката, а Едмънд седи точно зад нас.
В ушите ми звучат думите на леля Абигейл, сякаш нахлули в съзнанието ми заедно с мъглата, стелеща се над океана. Надявам се, че можем да се доверим на водачите и че двамата с Димитри няма да сме задължени да търсим сами пътя си, но въпреки всичко усещам новото си задължение — да върша сама всичко, което е необходимо.
Докато гледам как Сестрите мълчаливо гребат и ни отвеждат навътре в океана, внезапно ми хрумва нещо — един въпрос, недооформен и неизречен поради изтощителното пътуване към Алтус.
— Димитри?
— Да? — отвръща с очи, вперени във водата.
Навеждам се към него и говоря тихо, за да не обидя Сестрите, които карат лодката.
— Защо Сестрите мълчат?
Той се изненадва от въпроса ми, сякаш едва сега е забелязал колко е странно гребците ни да са всъщност две мълчаливи жени.
— Това е част от обета им. Обрекли са се на мълчание, за да не издадат местонахождението на острова.
Поглеждам към Сестрата, която гребе на носа.
— Значи не могат да говорят?
— Могат, но не и извън Алтус. За да не нарушат обета си.
Кимам с глава, като осъзнавам, може би за първи път, колко предани са Сестрите.
Алтус се отдалечава и се смалява и аз чувствам, че трябва да кажем нещо, нещо, което да отбележи значимостта на заминаването ни, както и тази на престоя ми там. Но накрая не казвам нищо. Давам си сметка, че ако проговоря, ще разводня спомена за ухаещия на жасмин въздух, за лекия бриз, подухващ откъм морето, и за нощта, която прекарах в обятията на Димитри, без да се тревожа за нищо, освен да се питам дали поведението ми не изглежда неприлично в очите на онези, които обитават съвсем различен свят от нашия.