Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Как ти се струва?
Стаила съм дъх пред гледката. Не мога да я опиша с думи, затова стоя неподвижно и само му се усмихвам в отговор.
Той протяга ръка към косата ми и очите му сякаш потъмняват от желание. Изненадана съм, когато я отдръпва, и виждам, че в нея държи гребена от слонова кост, подарен ми от татко много, много отдавна.
— Изхлузваше се — изрича простичко той и ми го подава, после се обръща към другите. — Хубав ден, само за разходки. Да се възползваме.
И тозчас избързва напред и ни оставя сами, а аз се възхищавам на способността му да прави и да казва онези неща, които са най-подходящи за случая.
Луиса, Соня и аз вървим мълчаливо, вятърът шуми в косите ни и развява одеждите ни. Докато вървя, търкам гребенчето между двата си пръста. Гладката му повърхност не ми помага ни най-малко да уталожа яростта, която отново се надига в мен.
Най-после Соня нарушава мълчанието с лека въздишка.
— Виж, Лия, аз… много съжалявам. Почти не си спомням последните дни в гората.
Поглежда встрани, сякаш черпи кураж от водата.
— Знам, че извърших безобразни неща. Изрекох безобразни думи. Аз… не бях на себе си. Можеш ли да ми простиш?
Отнема ми миг, за да й отговоря:
— Въпросът не е в това.
Избързвам напред с надеждата да възпра горчивината в тона и сърцето си.
— Тогава… какво? — отчайва се Соня.
Спирам и се обръщам с лице към водата. Не чувам шум от стъпки върху чакъла и разбирам, че Соня и Луиса също са спрели. В главата ми се блъскат толкова много думи, толкова много въпроси, толкова много обвинения… Неизброими са като песъчинките долу на плажа. Но в момента от значение е едно-единствено нещо.
Обръщам се отново към Соня.
— Как можа да го направиш?
Раменете й увисват от отчаяние. Нейното добродушие, слабостта й, не извикват у мен съчувствие, нито съпричастност, а гняв, който с такова усилие обуздах през онази нощ, в която се събудих и я видях да притиска медальона към китката на ръката ми. За един ужасен миг ми се ще да открия нещо, което да ми позволи да дам воля на безсилието си.
— Вярвах ти. Доверявах ти се във всичко — крещя аз и мятам по нея гребена е целия гняв, който досега съм сдържала в душата си. — Как да ти имаме доверие? Как да ти се доверяваме отсега нататък?
Соня потреперва, макар че гребенът ми не е толкова страшно оръжие. И си казвам, че тъкмо в това е въпросът, защото осъзнавам, че дори в този момент аз продължавам да я обичам. Не желая да я нараня дори когато съм извън кожата си от ярост.
Луиса пристъпва напред, сякаш да предпази Соня от гнева ми. От мен.
— Лия, престани.
— Защо, Луиса? — питам. — Защо да престана да задавам въпросите, които трябва да задам, колкото и да са страшни?
Няма какво друго да се каже в надвисналата наоколо тишина. Аз говоря истината и всички го знаем. Соня наистина ми липсваше. Аз наистина я обичам и ме е грижа за нея. Ала не бива да пренебрегваме онова, което може да ни коства много скъпо — дори живота ни — заради моите чувства.
Луиса пристъпва към мен, навежда се и взема няколко камъчета в ръка. Отива на сантиметри до самия ръб на скалата, мята ги в морето и гледа как летят във въздуха. Действието й е безполезно. Намираме се твърде далеч и не можем да ги видим как цопват във вълните под нас.
— Лия е права — обажда се Соня.
Аз се обръщам и виждам, че е вдигнала от земята гребена ми. Внимателно го оглежда, сякаш в него се крият отговорите на всичките ни въпроси.
— Не оправдах доверието ви и няма начин да разберете дали следващия път, когато Душите се опитат да ме използват, аз ще проявя повече сила, въпреки че съм сигурна: това няма да се повтори. Те… — тя се двоуми и когато отново проговаря, прави го сякаш от много далеч; разбирам, че вика спомените си. — Не се появиха пред мен като Душите. Те приеха образа на… майка ми. — Тя се обръща към мен и аз виждам искрената болка в очите й. — Срещнах я в Равнината. Тя съжаляваше, задето ме бе изпратила да живея при госпожа Милбърн. Каза, че не е знаела какво да прави, че е мислела, че госпожа Милбърн ще успее да види заложбите ми. Толкова е хубаво отново да видиш майка си, независимо къде.
— А после? — почти шепнешком питам аз.