Бранителката на портата

— От години не живея в Алтус — отвръща човекът. — Но той си остава моят дом. Така е за всички, родени на острова, не съм ли прав? Във всеки случай за онези от нас, които служат на Сестринската общност в пълна дискретност. Сигурен съм, че ме разбра.

Димитри се позамисля, преди да кимне с глава. Маха ми с ръка да се приближа и аз скачам на крака, нетърпелива да огледам по-добре нашия нов водач.

Не знам по каква причина, но очаквам да е тъмнокос, а той, напротив, е съвсем рус. Косата му няма златистия отблясък на Сонината коса, а е толкова светла, че е почти бяла. Кожата му обаче е неестествено загоряла, сякаш досега се е пекъл на слънцето. Тогава си казвам, че не е възможно да е прекарал дълго време тук, тъй като не би могъл да хване този слънчев загар. Той накланя глава към мен.

— Милейди. Приемете поклона ми, въпреки че съм на кон.

Аз се смея, доволна от непретенциозното му поведение и доброто му настроение.

— Не се безпокой. Още не съм станала Стопанката на Алтус.

Той повдига вежди.

— Наистина ли? Този факт ще ни даде повод за интересни разговори по пътя.

Дърпа напред двата коня и аз викам от щастие, когато разпознавам в тях Сарджънт и жребеца, който Димитри яздеше по пътя към Алтус.

Избързвам напред и милвам Сарджънт по гладката муцуна. Той души косата ми и доволно пръхти.

— Как успя да ги докараш дотук? Мислех, че ще мога да видя Сарджънт едва когато се върна в Лондон!

Гарет се навежда напред.

— Един благородник никога не издава тайните си, милейди.

Той отново изправя гръб върху седлото и се хили.

— Просто се опитвам да хитрувам, за да прикрия невежеството си. Всъщност нямам ни най-малка представа как са се озовали тук. До този момент дори не знаех, че са вашите коне. Чакаха точно там, където ми беше казано, че ще ги намеря.

Димитри се приближава до коня си.

— Да тръгваме ли? Мъглата ме кара да бъда предпазлив. Иска ми се да изляза на открито.

— Много правилно — отвръща Гарет. — Хайде! Качвайте се и да тръгваме. Трябва да стигнем до следващата спирка по светло.

— А къде се намира тя? — поставям крак в стремето и се мятам на гърба на Сарджънт.

Гарет обръща коня си и вика:

— На реката!

— На реката ли? — питам. — Описа ми го много нагледно.

Следваме Гарет и се отдалечаваме от брега нагоре по стръмна пясъчна дюна. Опасенията ми, че Сарджънт ще се чувства необичайно по непознатия терен, се оказват безпочвени. Той се държи така, сякаш е роден на този бряг, и преди да се усетя, ние сме вече в ливадите и се движим през високите треви. Пътят пред нас изглежда в по-голямата си част равнинен, сегиз-тогиз леко хълмист, и аз с радост отбелязвам факта, че наоколо не се виждат гори.

Щом се отдалечаваме от брега, мъглата постепенно се вдига и в един миг небето като по чудо засиява светлосиньо над главите ни. Струва ми се невъзможно да си мисля, че през цялото време, докато сме били обгърнати в гъстата мъгла във водата, а после и на брега, то е било над нас и още щом слънцето хвърля златистите си лъчи над високите треви, духът ми се вдига.