Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— После започна да се тревожи за сигурността ми. Заяви, че като нося медальона, се подлагам на огромен риск. Че всички сме в опасност поради отказа ти да отвориш Портата. В началото не я слушах. Но след време… не мога да го обясня, мога само да призная, че думите й започнаха да се подреждат в странна логика. Сега, разбира се, осъзнавам, че не съм била на себе си, но…
Тя ме поглежда в очите и дори в този миг аз виждам властта, която са имали Душите над нея. Властта им проличава в опита й да си върне скъпото за нея нещо, което някога е загубила.
— Стана тъй бавно и постепенно, че не мога да кажа кога точно започна.
Думите й ту се извисяват, ту утихват, понесени от морския бриз, и ехтят в съзнанието ми, докато най-сетне всичко потъва в тишина. Тя протяга ръка и ми подава гребена. Аз го вземам.
— Съжалявам — казвам го, защото не бе никак любезно да я замеря с гребена си, но дълбоко в себе си никак не съм убедена в думите си.
Тя протяга длани към небето, сякаш се оставя на нашата присъда.
— Не, Лия, аз съжалявам. Но не мога да сторя нищо, освен да моля за прошка и да се закълна, че по-скоро ще умра, отколкото пак да ви предам.
Луиса изтупва длани една в друга, приближава се до Соня и поставя ръце на раменете й.
— Стига толкова, Соня. Приемам извинението ти.
Никак не ми е лесно, но се връщам назад по грапавата земя и прегръщам и двете; трите оставаме прегърнати като преди, когато пророчеството бе за нас само загадка, а не нещо, което ще промени и може би дори ще сложи край на живота ни.
На върха на хълма, надвесен над морето, за миг ми се струва, че всичко е както преди, когато трите вършехме нещата заедно. Ала това ми усещане трае само секунда. Защото дълбоко в себе си и трите сме наясно, че вече нищо няма да е както преди.
Преполовили сме пътя нагоре към Светилището, когато виждаме, че някой тича към нас.
Сбогували сме се със Соня и макар нищо да не е сигурно, вярвам, че тя желае да се оправи. Иска да е вярна на каузата ни. Не ни остава нищо друго, освен да почакаме, докато Сестрите сметнат, че е достатъчно силна, за да се върне в Лондон.
Димитри засенчва с длан очи от слънцето и се взира в далечината.
— Една Сестра.
Мантията на Сестрата се издува като балон от вятъра и аз зървам златистата коса, разпиляна отзад на раменете й, да блести на слънцето. Най-после се приближава до нас, но аз не я разпознавам. Млада е, вероятно на възрастта на Астрид; не продумва веднага. Задъхва се от тичането и, превита на две, се мъчи да си поеме дъх. Минута по-късно, когато най-после идва на себе си, продължава да диша учестено, а бузите й пламтят от усилието.
— Аз… с прискърбие ви съобщавам, че лейди Абигейл… почина.
В началото не разбирам ясно какво ни казва. В главата ми е празно и бяло като стените в стаята по рисуване в „Уиклиф“, по които висят чисто бели, неизползвани платна. Ала думите, които следват, пронизват до дъно душата ми.
— Изпратиха ме да ви открия и да ви повикам да дойдете, милейди.
Милейди. Моя стопанке.
Идва ми на ум едно единствено нещо: „Не.“
После побягвам.
— Не си виновна, че те нямаше, Лия. — Уна поставя чаша горещ чай на масата. — И да беше тук, нямаше да помогнеш. Тя изобщо не дойде в съзнание.
Откакто се втурнах в стаята, разчорлена и объркана след срещата си със Соня и след новината за смъртта на леля Абигейл, Уна вече няколко пъти повтаря едно и също. Трябваше да остана с леля. Не биваше нито за миг да се отделям от постелята й. В съзнание или не, тя щеше да усеща присъствието ми.
— Виж, Лия — Уна сяда до мен и ме хваща за ръката. — Лейди Абигейл живя дълго и плодотворно. Изживя живота си на спокойствие тук, в Алтус, така, както самата тя желаеше.
Усмихва се и продължава:
— А преди да се помине, те видя. Според мен това бе нейната най-голяма мечта.
Свеждам глава, а сълзите се стичат по страните ми и капят право върху масата. Не знам как бих могла да обясня на Уна множеството начини и причини, поради които скърбя за леля Абигейл. Леля ми Върджиния много ме подкрепя, ала сама си призна, че не е толкова силна, колкото би искала, при това вече ми каза всичко, което знае.
Тъкмо леля Абигейл бе тази, на която се уповавах да ме води. Щом си помислех за пророчеството, тъкмо нейният образ изникваше в съзнанието ми — силна и мъдра, за да му се противопостави. Тъкмо тя бе най-силният ми съюзник, макар и на хиляди километри разстояние от мен. Сега съм самотна, такава, каквато съм била винаги.