Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Не приемам поста, но не го и отхвърлям.
Той клати глава.
— Няма такава възможност, Лия.
— Трябва да има — изправям плещи. — Аз съм Стопанката по право, ала от името на Сестринската общност трябва да намеря липсващите страници. Тъй като не мога да присъствам на две места едновременно, а в качеството си на Стопанка, която има да изпълнява толкова важни задачи, не бих могла да съсредоточа вниманието си върху пътуването, което започва утре, настоявам за отсрочка.
Обръщам се и се отдалечавам от него, но не изминала и няколко крачки, отново поглеждам назад. Колкото повече мисля за това, толкова по-силна се чувствам.
— Назначавам членовете на Григъри да ме заместват, докато намеря и донеса страниците.
— Никога не сме постъпвали така — изрича Димитри.
— Значи е време да го направите.
Откривам Луиса в библиотеката да чете на меката светлина, излъчваща се от настолната лампа върху близкото писалище. Когато зървам тъмните къдрици, разпилени около скулите с цвят на слонова кост, си казвам, че от утре, за първи път, откакто тръгнахме за Алтус, ще продължа без нея. Колко ще ми липсват остроумието и доброто й настроение!
— Луиса — опитвам се да говоря тихо, за да не я стресна, ала не е трябвало да се притеснявам, защото щом вдига поглед към мен, виждам, че тя е самото въплъщение на спокойствието.
Става от мястото си, кротко ми се усмихва и се приближава. Ръцете й ме обгръщат и за миг двете оставаме застинали в приятелска прегръдка. Когато се отдръпва, тя внимателно ме поглежда и пита:
— Добре ли си?
— Така мисля — усмихвам й се аз. — Дойдох да се сбогуваме. Утре потегляме в ранни зори.
В усмивката й се чете тъга.
— Няма да си правя труда да те питам къде отивате. Знам, че не можеш да ми кажеш. Искам само да ти обещая, че ще остана и ще се грижа за Соня дотогава, докато намериш страниците. След това ще действаме, нали? А после ще се върнем в Лондон по най-бързия начин.
Иска ми се да потегля още сега, докато и двете сме в добро настроение и храним надежди за бъдещето, поне на вид. Но аз съм сигурна, че няма да се чувствам добре, ако не спомена за днешната ни среща със Соня.
Въздишам.
— Ще ми се отново да й вярвам.
— Разбира се, че ще й вярваш. — Тя пристъпва напред и бурно ме прегръща. — Доверието се изгражда с времето, Лия, както и всичко останало. Сега не е моментът да се безпокоиш за Соня. Остави го на мен. А ти се съсредоточи върху собствената си безопасност и върху предстоящото пътуване. Намери страниците. Когато се върнеш, ще оправим всичко.
Оставаме в плен на приятелската си прегръдка още само миг, през който се опитвам да отпъдя натрапчивата мисъл, която се ражда дълбоко в съзнанието ми: „Ако се върна, Луиса. Ако.“
Задушавам се от напрежение. Измина цял час, откакто се сбогувахме с Луиса, и докато седя на леглото в очакване на Димитри, нервите ми така се изопват от несигурност какво ли решение ще вземат членовете на Григъри, че очаквам всеки миг да се скъсат.
Не след дълго на вратата тихо се похлопва. Прекосявам стаята, за да отворя, и никак не се изненадвам, като виждам Димитри на прага. Той влиза, без да чака покана.
Не казвам нищо, чакам да затвори след себе си. Търпението ми се изчерпва.
— Какво казаха?
Той поставя ръка на рамото ми и за миг ме обхваща страх — сигурно са отказали. Боя се, че ще ми каже, че трябва веднага да взема решение. Решение, което ще ме обвърже за цял живот.
За щастие той изрича нещо съвсем друго:
— Съгласиха се, Лия — усмихва се и поклаща глава. — Звучи ми невероятно, но те наистина се съгласиха да дадат отсрочка и на двама ни. Не беше никак лесно, но все пак успях да ги убедя, че не бива да бъдеш наказана, задето работиш от името на пророчеството, нито пък аз, задето те придружавах, когато лейди Абигейл ми нареди.
Въздъхвам с облекчение.
— Ще ни накажат, след като донесем страниците, така ли?