Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Имах посетители от бъдещето — усмивката й стана по-широка. — Често ми се случва.
— Лейди Тилни, още първия път се опитах да ви обясня, че този, който ви е посетил, ви е дал напълно погрешна информация — каза Гидиън. — Допускате огромна грешка, като се доверявате на погрешните хора.
— И аз все това й казвам — обади се мъжки глас. На вратата се бе появил млад мъж, който небрежно се приближаваше. — Винаги й казвам: Маргрет, допускаш огромна грешка, като се доверяваш на погрешните хора. О, всичко изглежда много апетитно. За нас ли е?
Гидиън рязко си пое въздух, после посегна към мен и сграбчи китката ми.
— Нито крачка повече! — изфуча ядосано той.
Мъжът повдигна вежда.
— Просто ще си взема сандвич, ако нямаш нищо против.
— Спокойно се обслужи — каза прапрабаба ми, след което излезе от стаята, а икономът застана пред вратата. Въпреки белите си ръкавици, сега приличаше на охранител на някой много оборотен клуб.
Гидиън тихо изруга.
— Не се страхувайте от Милхаус — каза младият мъж. — Въпреки че вече веднъж е скършвал врата на някакъв тип. По погрешка, нали, Милхаус?
Бях се втренчила в мъжа, не можех да се въздържа. Имаше същите очи като Фолк де Вилърс, жълти като кехлибари. Подобно на вълк.
— Гуендолин Шепърд! — Когато ми се усмихна, заприлича още повече на Фолк де Вилърс. Само дето беше двайсет години по-млад и късо подстриганата му коса бе гарвановочерна. Погледът му ме плашеше, беше дружелюбен, но в него имаше още нещо, което не можех точно да определя. Може би гняв? Или болка? — За мен е удоволствие да се запозная с теб. — Гласът му за малко бе станал дрезгав. Той ми протегна ръка, но Гидиън ме хвана с две ръце и ме притегли към себе си.
— Не смей да я докосваш!
Мъжът отново повдигна вежда.
— От какво се страхуваш, малкия?
— Много добре знам какво искаш от нея!
С гърба си усещах ударите на сърцето на Гидиън.
— Кръвта й? — Мъжът си взе един от малките, много тънки сандвичи и го лапна. После вдигна срещу нас дланите си и каза: — Нямам спринцовка, нито скалпел, виждаш ли? А сега пусни момичето. Ще я смачкаш. — Отново този странен поглед, насочен към мен. — Казвам се Пол. Пол де Вилърс.
— Така си и помислих — казах аз. — Вие сте този, който е примамил братовчедка ми Люси да откраднете хронографа. Защо сте го направили?
Пол де Вилърс сви устни.
— Струва ми се странно, като ми говориш на „вие“.
— А на мен ми се струва странно, че ме познавате.
— Престани да говориш с него — каза Гидиън.
Вече не ме държеше толкова здраво, само ме притискаше с една ръка към себе си, а с другата отвори една странична врата и хвърли поглед в съседната стая. Още един мъж с ръкавици стоеше там на пост.
— Това е Франк — каза Пол. — И тъй като не е толкова едър и силен като Милхаус, има пистолет, виждаш ли?
— Да — изръмжа Гидиън и затвори вратата с трясък.
Той действително бе имал право. Бяхме попаднали в капан. Но как бе възможно? Едва ли всеки ден Маргрет Тилни сервираше масата за нас и поставяше мъж с пистолет в съседната стая.
— Откъде знаехте, че днес ще дойдем тук? — попитах Пол.
— Е, ако сега ти кажа, че изобщо не съм знаел, а просто се отбих случайно, сигурно няма да ми повярваш, нали? — Той си взе кифличка и се отпусна в един от столовете. — Как са твоите скъпи родители?
— Затваряй си устата! — изсъска Гидиън.
— Все пак не е забранено да попитам как са родителите й!
— Добре. Или поне майка ми. Баща ми почина.
Пол изглеждаше изненадан.
— Починал? Но Никълъс бе мъж като върлина, толкова здрав и силен!
— Разболя се от левкемия. Почина, когато бях на седем.
— О, боже мой. Ужасно съжалявам. — Пол ме погледна с тъга в очите. — Сигурно е било ужасно за теб да израснеш без баща.
— Престани да говориш с него — каза отново Гидиън. — Той се опитва просто да ни задържи, докато дойде подкрепление.
— Все още ли смяташ, че искам вашата кръв? — жълтите очи бяха придобили опасен блясък.
— Определено.
— И си мислиш, че аз, Милхаус, Франк и пистолетът няма да успеем сами да се справим с теб? — попита Пол подигравателно.
— Определено — отново отвърна Гидиън.
— О, сигурен съм, че скъпият ми брат и другите пазители са се погрижили да те превърнат в истинска бойна машина. Все пак е трябвало да избуташ каруцата от калта. Или по-точно казано — хронографа. Нас ни обучаваха на задължителното свирене на цигулка и просто заради традицията на малко фехтовка. Но се обзалагам, че ти знаеш и таекуондо и други подобни неща. Все пак трябва да можеш всичко това, щом ще пътуваш в миналото, за да взимаш от кръвта на хората.