Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Но... нали Люси и Пол са искали да предотвратят затварянето на кръга и разкриването на тайната — казах аз.
Господин Джордж и Гидиън отново се спогледаха.
— Това е, което майка ти вярва — отвърна господин Джордж
Това бе, което и аз вярвах досега.
— А вие не смятате така?
— Погледни го от другата страна. Какво би било, ако Люси и Пол искат тайната за себе си? — попита Гидиън. — Ами ако затова са откраднали хронографа? Тогава единственото, което все още им липсва, за да изиграят графа, е нашата кръв.
Известно време премислях думите му. После казах:
— И тъй като могат да се срещнат с нас само в миналото, трябва да ни примамят някъде, за да вземат кръвта ни?
— Известно им е, че само чрез сила ще се доберат до кръвта ни — продължи Гидиън. — Така, както и ние знаем, че няма да ни дадат доброволно кръвта си.
Помислих си за мъжете, които ни бяха нападнали в Хайд Парк.
— Точно така — каза Гидиън, сякаш прочел мислите ми. — Ако ни бяха убили, можеха да вземат колкото си искат от кръвта ни. Остава само да се изясни откъде са знаели, че ще сме там.
— Познавам Люси и Пол. Това просто не е в техния стил — каза господин Джордж. — Те са израснали с дванайсетте златни правила на пазителите и със сигурност не биха възложили убийството на собствените си роднини. Те също залагат на преговори и споразу...
— Познавали сте Люси и Пол, господин Джордж — прекъсна го Гидиън. — Но наистина ли можете да сте сигурен що за хора са в момента?
Гледах ту единия, ту другия.
— При всички случаи ми се струва интересно да разбера какво иска от мен прапрабаба ми. И как би могло това да е капан, щом сами избираме момента на посещението ни?
— И аз съм на същото мнение — каза господин Джордж.
Гидиън въздъхна примирено.
— И без това решението отдавна е взето.
Мадам Росини надяна през главата ми дълга до глезена бяла рокля с фини ромбовидни шарки и моряшка яка. В талията роклята бе пристегната с лента от небесносин сатен от същия плат като панделката, която украсяваше мястото, където яката преминаваше в ивица с илици.
Когато се погледнах в огледалото, бях малко разочарована. Изглеждах много порядъчна. Външният ми вид донякъде напомняше този на министрантите* в „Сейнт Люк“, където понякога ходехме в неделя за литургията.
* Помощници на свещениците при отслужването на литургиите. — Бел. прев.
— Разбира се, модата от 1912 година не може да се сравнява с екстравагантността на рококо — каза мадам Росини, докато ми подаваше кожени ботушки. — Бих казала, че прелестите на жените са били по-скоро прикривани, отколкото излагани на показ.
— И аз бих казала същото.
— А сега и прическата. — Мадам Росини нежно ме избута да седна на един стол и раздели косата ми на кичури. После закрепи всеки един на тила.
— Не е ли малко... ъъъ... бухнало покрай ушите?
— Така трябва да бъде — отвърна тя.
— Но не смятам, че ми отива. А вие?
— На теб просто всичко ти отива, моя малка лебедова шийке. А и това тук не е конкурс за красота. Става дума за...
— Автентичност. Да, знам.
— Това е добре — засмя се мадам Росини.
Този път доктор Уайт дойде да ме вземе, за да ме заведе до скривалището на хронографа в сутерена. Той бе в изключително лошо настроение, както винаги, но за сметка на това Робърт, малкото момче призрак, ми се усмихваше приятелски.
И аз му се усмихнах в отговор. Беше наистина много сладък с русите си къдрици и трапчинките.
— Здравей!
— Здравей, Гуендолин — отвърна Робърт.
— Няма причина за такъв прекомерен възторг от това, че отново се виждаме — каза доктор Уайт и размаха черната превръзка за очи.
— О, не, защо отново се налага?
— Нямаме основание да ти имаме доверие — каза докторът.
— О! Дайте това тук, грубиян такъв! — мадам Росини дръпна черната кърпа от ръката му. — Този път никой няма да развали прическата.
Много жалко. Тя лично завърза внимателно очите ми. И косъм от прическата не се размести.
— Пожелавам ти много късмет, малката — каза, докато доктор Уайт ме извеждаше в коридора.
Помахах слепешката за довиждане. Чувството да се препъвам в нищото отново бе неприятно. Въпреки това отсечката постепенно започваше да ми се струва позната. Но този път Робърт ме предупреждаваше:
— Още две стъпала и след това наляво през тайната врата. Внимание, има праг. Още десет крачки и започва голямото стълбище.
— Наистина страхотно обслужване, благодаря.
— Само без иронични забележки — каза доктор Уайт.