Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Но той със сигурност не го е взел на сериозно. Със сигурност не е.

— Напротив. А сега си мисли, че не го обичам, а аз не мога да му го кажа. — Гласчето, което сега ясно доловимо трепереше, направо ми късаше сърцето.

— Затова ли все още си тук?

— Не искам да го оставя сам. Макар че не може да ме види и чуе, може би усеща, че съм тук.

— О, миличкия ми — сега вече не можах да се сдържа и спрях. — Със сигурност знае, че го обичаш. Всеки баща знае, че понякога децата казват неща, които изобщо не мислят.

— Без съмнение — рече доктор Уайт, чийто глас изведнъж прозвуча пресипнало. — Когато човек е забранил на детето си два дни да не гледа телевизия, защото е оставило колелото си в дъжда, не трябва да се учудва, ако то му се развика и му каже неща, които изобщо не мисли.

Той ме побутна да продължа напред.

— Радвам се, че го казахте, доктор Уайт.

— Аз също — рече Робърт.

През остатъка от пътя двамата бяхме в отлично настроение. Една тежка врата се отвори и затвори след нас.

Първото, което видях, когато свалих превръзката от очите си, бе Гидиън с цилиндър на главата. Веднага избухнах в гръмък смях. Ха-ха! Този път той бе идиотът с шапка!

— Днес тя е в особено добро настроение благодарение на продължителните монолози, които водеше със себе си — каза доктор Уайт, но гласът му не звучеше толкова хапливо както обикновено.

Господин Де Вилърс се присъедини към смеха ми.

— И аз го намирам за смешен. Изглежда като цирков директор.

— Радвам се, че се забавлявате — каза Гидиън.

Като изключим цилиндъра, изглеждаше добре. Дълъг тъмен панталон, тъмен редингот, бяла риза — почти сякаш се канеше да ходи на сватба. Огледа ме от главата до петите и аз затаих дъх, докато напрегнато очаквах да ми го върне. На негово място от раз биха ми хрумнали поне десетина обидни коментара за външния ми вид.

Но той не каза нищо, само се усмихна.

През това време господин Джордж бе зает с хронографа.

— Гуендолин получи ли всички указания?

— Мисля, че да — каза Де Вилърс.

В продължение на половин час той ми бе разяснявал „Мисия нефрит“, докато мадам Росини бе подготвяла костюма. Мисия нефрит! Бях се почувствала малко като таен агент Ема Пил. Двете с Лесли обожавахме филма „Отмъстителите“ с Ума Търман.

Все още ми бе трудно да приема теорията на Гидиън, че можехме да бъдем подмамени в капан. Макар Маргрет Тилни изрично да бе пожелала да говори с мен, не тя бе определила кога да стане това. Дори и да имаше намерение да ми устрои капан, не би могла да знае в кой ден и час от живота й ще се появим. И бе почти невъзможно Люси и Пол да успеят да ни издебнат точно в избрания от нас момент.

Напълно произволно бе решено да е през юни 1912 година. Тогава Маргрет Тилни е била на трийсет и пет и е живяла с мъжа си и трите им деца в къща в Белгравия*. И точно там щяхме да я посетим.

* Най-луксозният квартал в Лондон. — Бел. прев.

Вдигнах глава и забелязах, че погледът на Гидиън е насочен към мен. Или по-точно казано — към деколтето ми. Е, това вече бе върхът!