Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Хей, да не би да зяпаш гърдите ми? — изсъсках възмутено.
Той се ухили.
— Не директно — прошепна в отговор.
Просветна ми какво има предвид. Помислих си, че по времето на рококо е било значително по-лесно да криеш предмети под купищата дантели. За съжаление бяхме привлекли вниманието на господин Джордж, който се приведе напред.
— Това да не е мобилен телефон? Не може да носиш предмети от нашето време в миналото!
— Защо не? Може да се окаже от полза! — (Снимката на Ракоци и лорд Бромптън беше станала супер!) — Ако последния път Гидиън бе имал читав пистолет, щеше да ни е значително по-лесно.
Гидиън завъртя очи.
— Представи си, че загубиш телефона си в миналото — каза господин Де Вилърс. — Най-вероятно този, който го намери, няма да знае какво да прави с него. Но е възможно и да е тъкмо обратното. И тогава телефонът ти ще промени бъдещето. Ами ако е пистолет! Не ми се мисли какво ще се случи, ако на човечеството му хрумне по-рано идеята да използва автоматични оръжия.
— Освен това, тези предмети са доказателство за вашето и нашето съществуване — каза доктор Уайт. — Заради незначителна грешка всичко може да се промени и да се застраши континуума.
Задъвках долната си устна, докато размишлявах доколко лютивият спрей, който бих могла да загубя в осемнайсети век, би променил бъдещето на хората. Може би към добро, ако попаднеше в правилните ръце...
Господин Джордж протегна ръка.
— Аз ще ти го пазя.
С въздишка бръкнах в деколтето си и поставих телефона в ръката му.
— Но след това веднага си го искам обратно!
— Готови ли сте най-сетне? — осведоми се доктор Уайт. — Хронографът е на линия.
Аз бях готова. Усещах леко присвиване в корема и трябваше да призная, че това тук ми се струваше много по-интересно, отколкото да трябва да кисна в сутерена през някоя скучна година и да пиша домашните си.
Гидиън ми хвърли изучаващ поглед. Може би обмисляше какво друго съм скрила. Невинно отвърнах на погледа му — едва при следващото пътуване щях да мога да взема лютивия спрей. Жалко.
— Готова ли си, Гуендолин? — попита той накрая.
Усмихнах му се.
— Готова съм, ако и ти си готов.
Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!*
„ХАМЛЕТ“, УИЛЯМ ШЕКСПИР
* Превод Валери Петров. — Бел. прев.
Глава 15
Един файтон на пазителите ни откара от Темпъл до Белгравия. Движехме се покрай брега на Темза и този път можех да разпозная много от познатите ми места в Лондон. Слънцето огряваше Биг Бен и Уестминстърското абатство и за моя огромна радост по широките булеварди се разхождаха хора с шапки, слънчобрани и светли рокли като моята. Парковете искряха в зелено, улиците бяха грижливо павирани и никъде не се виждаше кал.
— Тук наоколо всичко изглежда като декор за някой мюзикъл — казах. — И аз искам такъв слънчобран.
— Улучихме хубав ден — каза Гидиън. — И хубава година.
Той бе оставил цилиндъра си в сутерена и тъй като на негово място щях да направя абсолютно същото, не го направих на въпрос.
— Защо просто не издебнем Маргрет в Темпъл, когато дойде, за да елапсира?
— Вече опитах два пъти. Не ми беше лесно да убедя пазителите в добрите си намерения, въпреки паролите и пръстена ми. Винаги е трудно да се предвидят действията на пазителите в миналото. При съмнение са обучени по-скоро да защитават познатия им и закрилян от тях пътуващ във времето, отколкото посетителя от бъдещето, който почти или изобщо не познават. Както и сториха през нощта и на сутринта. Ако я посетим в дома й може би ще имаме повече успех. И при всички случаи изненадата ще е по-голяма.
— Но не е ли възможно да бъде охранявана ден и нощ от някой, който само чака да се появим? Всъщност от много години тя вече ни очаква, нали така?
— В хрониките на пазителите не е отбелязано нищо за допълнителна охрана. Само задължителния пазител, който наблюдава къщата на съответния пътуващ във времето.
— Мъжът в черно — извиках аз. — Пред нас също стои един такъв.
— Явно не особено незабележимо — ухили се Гидиън.
— Не, дори изобщо. Малката ми сестра го смята за магьосник. — Като казах това, ми хрумна нещо. —Имаш ли братя или сестри?
— По-малък брат. Е, не е чак толкова малък. На седемнайсет е.
— Ами ти на колко си?
— На деветнайсет. Или почти на толкова.
— Щом като вече не ходиш на училище, с какво се занимаваш тогава? Освен пътуването в миналото, разбира се.