Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
И свиренето на цигулка. И всичко друго каквото там правеше.
— Официално съм записан в Лондонския университет. Но мисля, че мога да забравя за този семестър.
— Каква специалност?
— Май си много любопитна?
— Просто беседвам с теб. — Това го бях научила от Джеймс. — И така, какво следваш?
— Медицина.
Звучеше малко смутено. Аз се въздържах да не извикам изумено „О!“ и отново погледнах към улицата. Медицина. Интересно. Интересно. Интересно.
— Днес в училище това твоят приятел ли беше?
— Какво? Кой? — погледнах го смаяно.
— Момчето зад теб, което бе поставило ръката си на рамото ти — гласът му прозвуча съвсем непринудено, почти незаинтересовано.
— Имаш предвид Гордън Гелдърман? Мили боже.
— Щом като не ти е приятел, защо има право да те докосва?
— Няма право. Ако трябва да съм честна, изобщо не съм забелязала, че го е направил.
И то само защото бях прекалено заета да гледам как Гидиън си разменяше нежности с Шарлот. При спомена за това се изчервих. Той я бе целунал. Или почти.
— Защо се изчерви? Заради Гордън Галахан?
— Гелдърман — поправих го.
— Както и да е. Приличаше на идиот.
Нямаше как да не се засмея.
— И звучи като такъв. Освен това се целува ужасно.
— Не исках да навлизам чак в такива подробности. — Гидиън се наведе напред и завърза наново връзките на обувките си. Когато се изправи, кръстоса ръце пред гърдите си и погледна към улицата. — Виж, това е „Белгрейв Роуд“! Вълнуваш ли се да видиш твоята прапрабаба?
— Да, дори много. — Веднага забравих за какво бяхме говорили. Моята прапрабаба, която бях на път да посетя, беше с няколко години по-млада от майка ми.
Явно съпругът й бе добра партия, защото къщата на Итън Плейс, пред която спря файтонът, бе много аристократична. Както и икономът, който ни отвори вратата. Той бе по-изискан и от господин Бърнард. Дори носеше бели ръкавици!
Той ни изгледа доста подозрително, когато Гидиън му подаде визитката си и обясни, че сме дошли изненадващо на гости за по чаша чай. И че без съмнение неговата скъпа приятелка, лейди Тилни, много ще се зарадва да чуе, че Гуендолин Шепърд е дошла да я посети.
— Мисля, че не му се стори достатъчно изискан — казах, когато икономът се отдалечи с визитката. — Така без шапка и бакенбарди.
— И без мустаци. Тези на лорд Тилни стигат от едното до другото му ухо. Виждаш ли? Ей там виси негов портрет.
— О, боже! — Прапрабаба ми имаше доста причудлив вкус по отношение на мъжете. Тези мустаци бяха от типа, които нощем трябваше да се навиват на ролки. — Ами ако отрече познанството си с теб? Възможно е да няма желание отново да се срещне с теб.
— „Отново“ е добре казано. За нея са изминали осемнайсет години.
— Толкова много? — На стълбите бе застанала слаба и висока жена, а червените й коси бяха прибрани в прическа, която наподобяваше моята. Приличаше на лейди Ариста, само че с трийсет години по-млада. Забелязах с изумление, че и походката й бе точно копие на тази на лейди Ариста.
Когато се спря пред мен и двете останахме мълчаливи, толкова бяхме погълнати от това, да се оглеждаме взаимно. В прапрабаба ми видях нещо и от моята майка. Не знам кой или какво видя лейди Тилни във външността ми, но кимна и се усмихна, сякаш гледката я удовлетворяваше.
Гидиън изчака известно време, после каза:
— Лейди Тилни, все още имам същата молба към вас, както преди осемнайсет години. Нуждаем се от малко количество от кръвта ви.
— И аз ще ви отговоря по същия начин, както преди осемнайсет години. Няма да получите кръвта ми. —Тя се обърна към мен. — Но мога да ви предложа чай, въпреки че още е малко рано. На по чаша чай се води много по-приятен разговор.
— Тогава задължително трябва да изпием по една чаша — каза Гидиън чаровно.
Последвахме прапрабаба ми нагоре по стълбите в една стая с изглед към улицата. Върху малка кръгла маса до прозореца бе сервирано за трима души, чинии, чаши, прибори, хляб, масло, мармалад и в средата — плато с кифлички и много фини сандвичи с краставички.
— Изглежда така, сякаш сте ни очаквали — казах, докато Гидиън старателно оглеждаше стаята.
Тя отново се усмихна.
— Нали? Човек наистина може да си го помисли. Но в действителност очаквам други гости. Заповядайте, седнете.
— Не, благодаря, при тези обстоятелства предпочитам да останем прави — каза Гидиън, който изведнъж бе станал много напрегнат. — Не бихме искали дълго да ви притесняваме. Просто бихме желали да получим някои отговори.
— А какви са въпросите?
— Откъде знаете името ми? — попитах. — Кой ви е разказал за мен?