Докато тя, падайки на колене, започна да плаче, той се заоглежда на всички страни. Както и предполагаше, по това време в парка нямаше жива душа. Джогингът все още не беше на мода, а за бездомници, спящи загърнати с вестник, беше прекалено студено. Внимателно уви хронографа в една кърпа, след което го прибра в раницата си.
Тя се беше свила до едно от дърветата на северния бряг на Сърпентайн Лейк върху килим от повехнали минзухари.
Раменете й потръпваха, а риданията й звучаха като отчаяните вопли на ранено животно. Той едва издържаше. Но от опит знаеше, че е по-добре да не я закача, затова се отпусна до нея във влажната трева, загледа се в гладката водна повърхност и зачака.
Зачака да отмине болката, която вероятно никога нямаше да я напусне напълно. И той изпитваше същото, но се опитваше да се вземе в ръце. Тя не трябваше да се притеснява и за него.
— Дали хартиените кърпички вече са измислени? — каза най-накрая тя подсмърчайки и обърна към него набразденото си от сълзи лице.
— Нямам представа — отвърна той. — Но мога да ти предложа истинска платнена кърпичка, при това с избродиран монограм.
— „Г. М.“ Да не би да си я откраднал от Грейс?
— Даде ми я доброволно. Спокойно можеш да я подгизнеш, принцесо.
Тя разтегна устни в крива усмивка, когато му върна кърпичката.
— Сега вече е съсипана. Съжалявам.
— Глупости! В тези времена хората ги оставят да изсъхнат на слънце и отново ги ползват — каза той. -Важното е, че престана да плачеш.
Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Не трябваше да я изоставяме. Тя има нужда от нас! Изобщо не знаем дали блъфът ни ще успее, а и няма никакъв шанс някога да разберем.
От думите й го заболя.
— Мъртви още по-малко ще сме й от полза.
— Само да можехме да се скрием някъде с нея, някъде в чужбина, под фалшиво име, докато порасне достатъчно...
Той я прекъсна, клатейки енергично глава.
— Биха ни намерили навсякъде, обсъждали сме го хиляда пъти. Не сме я изоставили, направихме единственото правилно нещо: дадохме й възможност да води безопасен живот. Или поне през следващите шестнайсет години.
Тя замълча за момент. Някъде в далечината изцвили кон, а откъм Керидж Драйв се чуваха гласове, въпреки че все още беше почти нощ.
— Знам, че си прав — каза накрая. — Просто толкова боли от мисълта, че никога повече няма да я видим. — Прокара ръка през разплакалите си очи. — Поне няма да скучаем. Рано или късно ще ни издирят и в това столетие, и тогава ще насъскат пазителите по следите ни. Той няма да се откаже без борба нито от хронографа, нито от плановете си.
Той се усмихна, защото видя в очите й да проблясва приключенският й дух и знаеше, че на първо време кризата е преодоляна.
— Може пък да сме успели да го надхитрим или да се окаже, че другият хронограф не работи. Тогава няма да може да мръдне.
— Да, хубаво би било. Но ако все пак не се окаже така, ние сме единствените, които могат да осуетят плановете му.
— Дори и само заради това постъпихме правилно. — Той се изправи и изтупа пръста от дънките си. — Хайде, ставай! Проклетата трева е влажна, а ти все още трябва да се щадиш.
Тя му позволи да я изправи на крака и да я целуне.
— Какво ще правим сега? Ще търсим място, където да скрием хронографа ли?
Тя погледна с колебание към моста пред тях, който отделяше Хайд Парк от Кенсингтън Гардън.
— Да. Но преди това ще плячкосаме складовете на пазителите и ще се запасим с пари. След това можем да хванем влака за Саутхемптън. В сряда оттам ще отпътува Титаник за първото си плаване.
Тя се засмя.
— Значи това е представата ти за щадене! Но аз съм „за“.
Той беше толкова щастлив, че тя отново се смееше, че я целуна още веднъж.
— Всъщност си мислех... Принцесо, нали знаеш, че морските капитани имат пълномощията да сключват бракове?
— Искаш да се ожениш за мен? На Титаник? Да не си се побъркал?
— Това би било много романтично.
— Да, като се изключи това с айсберга. — Тя положи глава на гърдите му и зарови лице в сакото му. — Толкова много те обичам — промълви.
