Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Замигах объркана (двойно объркана — от една страна заради въпроса, но много повече заради внезапната му близост).
— Аз?
— Може ти да си тази, която е издала на Люси и Пол времето и мястото на срещата.
— Какво? — Сигурно го зяпах колосално тъпо. — Що за идиотщина! Кога съм можела да го направя? Дори не знам къде се намира хронографът. А и никога не бих допуснала да... — спрях се преди да съм се изпуснала.
— Гуендолин, ти нямаш никаква представа какво ще направиш в бъдещето.
Първо трябваше да смеля какво ми говори.
— Значи и ти самият може да си го направил — отвърнах след това.
— Така е. — Гидиън отново се отдръпна в своята част от изповедалнята и в сумрака видях как белите му зъби проблеснаха. Той се усмихна. — Мисля, че ни предстоят доста вълнуващи моменти.
Думите му предизвикаха приятно присвиване в корема ми. Перспективата за бъдещи приключения вероятно би трябвало да ме изплаши, но в този момент ме изпълни единствено с диво чувство на радост.
Да, наистина щеше да е вълнуващо.
Известно време мълчахме. После Гидиън каза:
— Спомняш ли си, когато в каретата говорихме за магията на гарвана?
Разбира се, че си спомнях. Всяка изречена дума.
— Ти каза, че не бих могла да съм надарена с магията, защото съм едно съвсем обикновено момиче. От типа, каквито познаваш с хиляди. Които ходят до тоалетната само на групички и одумват Лиса, която...
Той постави ръка на устните ми.
— Знам какво съм казал. — Гидиън отново се бе навел към мен. — И съжалявам.
Какво? Седях като ударена от гръм, неспособна да се помръдна или дори да дишам. Пръстите му внимателно докосваха устните ми, галеха брадичката ми и се придвижиха нагоре към слепоочието ми.
— Ти не си обикновена, Гуендолин — прошепна той и започна да прокарва пръсти през косата ми. — Ти си напълно необикновена. Не ти е необходима магията на гарвана, за да си нещо специално за мен.
Лицето му се приближи още повече. Когато устните му докоснаха моите, затворих очи.
Добре. Май сега щях да припадна.
Ярко слънце, 23 градуса на сянка. Лейди Тилни се яви точно в девет часа, зa да елапсира.
Движението в града е затруднено oт протестно шествие на полудели женуря, които настояват зa правото на жените да гласуват. По-скоро ще изградим колонии на Луната, отколкото това да се случи. С изключение на това, нямa други инциденти.
ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ
ДОКЛАД: ФРАНК МАЙН, ВЪТРЕШЕН КРЪГ
24 юни 1912 г.
Епилог
Хайд Парк, Лондон
24 юни 1912
— Тези слънчобрани са наистина практични — каза тя и завъртя своя. — Не знам защо един ден ще бъдат премахнати.
— Може би защото тук непрестанно вали? — Той й се усмихна. — Но и на мен ми се струват много сладки. А и дантелените летни рокли ти стоят превъзходно. Постепенно започвам да свиквам с дългите поли. Гледката, когато ги съблечеш, е много хубава.
— Никога няма да свикна с факта, че повече не мога да нося панталони — оплака се тя. — Всеки ден дънките ми болезнено ми липсват.
Знаеше много добре, че не дънките бяха това, което болезнено й липсваше, но се въздържа да го каже. Известно време мълчаха.
На слънчевата светлина паркът изглеждаше толкова прекрасно спокоен, градът, простиращ се зад него, сякаш бе изграден за вечни времена. Той се замисли, че след две години щеше да започне Първата световна война и немски цепелини ще започнат да хвърлят бомби над Лондон. Може би тогава щеше да им се наложи да се оттеглят в провинцията за известно време.
— Прилича изцяло на теб — внезапно каза тя.
Той веднага разбра за кого говореше.
— Не, изцяло прилича на теб, Принцесо. Само косата е взела от мен.
— И този маниер да накланя глава, когато разсъждава над нещо.
— Прекрасна е, нали?
Тя кимна.
— Много е странно. Преди два месеца я държахме като новородено бебе на ръце, а сега е вече на шестнайсет и половин глава по-висока от мен. И само две години по-малка.
— Да, това наистина е откачено.
— Но някак си съм безкрайно облекчена, че тя е добре. Само Никълъс... Защо е трябвало да умре толкова млад.
— Левкемия. Никога не бих предположил. Бедното момиче, да израсне без баща. — Той се прокашля. — Надявам се да стои настрана от това момче. Моят... хм, далечен племенник или какъвто там се пада. Тези роднински връзки никой не може да ги схване.
— Не е чак толкова трудно. Твоят прадядо и неговият прапрадядо са били близнаци. Значи твоят прапрадядо е и негов прапрапрадядо. — Когато видя неразбиращия му поглед, се засмя. — Ще ти начертая родословното дърво някой ден.