Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Хрумва ли ти нещо по-добро?
— Да! Например можем да се опитаме да разберем какво се случи току-що! Защо Люси и Пол твърдят, че някой е промил съзнанието ти?
— Откъде мога да знам? — Той прокара пръсти през косата си и забелязах, че ръката му съвсем леко трепереше. Значи не беше чак толкова хладнокръвен, колкото се правеше. — Искат да породят съмнение в теб. Както и в мен.
— Люси каза да попитам дядо. Явно не знае, че е починал. — Спомних си плувналите й в сълзи очи. — Бедната. Трябва да е ужасно никога повече да не можеш да видиш семейството си в бъдещето.
Гидиън не каза нищо. Известно време просто мълчахме. Погледнах към вътрешността на църквата през една пролука в завесата. Един малък гаргойл, може би стигащ до коленете, със заострени уши и смешна гущероподобна опашка, се показа подскачайки от сенките на една колона и се загледа към нас. Бързо погледнах встрани. Ако забележеше, че мога да го видя, със сигурност щеше да стане много досаден. Призраците гаргойли можеха да бъдат големи лепки, знаех го от личен опит.
— Сигурен ли си, че можеш да вярваш на граф Сен Жермен? — попитах, докато гаргойлът се приближаваше подскачайки си.
Гидиън пое дълбоко въздух.
— Той е гений. Открил е неща, които никой друг човек преди него... да, вярвам му. Каквото и да си мислят Люси и Пол, те грешат. — Той въздъхна. — Във всеки случай до скоро бях напълно сигурен в това. Всичко изглеждаше толкова логично.
Явно се сторихме скучни на малкия гаргойл. Той се покатери на една колона и изчезна в галерията при органа.
— А сега вече не изглежда ли?
— Знам само, че държах всичко под контрол, докато не се появи ти.
— Да не би да ме държиш отговорна за това, че за първи път в живота ти не всички танцуват по свирката ти? — Повдигнах вежди точно както бях видяла той да го прави. Чувството беше невероятно! За малко да се ухиля, толкова бях горда със себе си.
— Не! — Той поклати глава и въздъхна. — Гуендолин! Защо с теб всичко е толкова по-сложно, отколкото с Шарлот?
Той се наведе напред и имаше нещо в погледа му, което никога досега не бях виждала.
— Аха, затова ли си говорехте днес в двора на училището? — попитах засегната.
По дяволите! Сега му дадох повод за язвителни подмятания. Аматьорска грешка!
— Ревнуваш ли? — попита веднага и се ухили.
— Изобщо!
— Шарлот винаги правеше, каквото й кажех. Докато ти не си така. Което е много уморително. Но и някак си много забавно. И сладко.
Този път не само погледът му ме накара да се чувствам неудобно. Смутено пригладих кичур коса, паднал върху лицето ми. От тичането тъпата ми прическа напълно се беше разпаднала, вероятно фибите бяха образували следа от Итън Плейс чак до църквата.
— Защо не се върнем обратно в Темпъл?
— Тук ни е добре. Ако се върнем там, отново ще започне някоя от безкрайните дискусии. А честно казано не ми е до това да се оставя чичо Фолк да ме командва.
Ха! Сега отново бях на ход.
— Чувството не е никак приятно, нали?
Той поклати глава.
— Не. Всъщност изобщо не е.
От вътрешността на църквата се чу някакъв шум. Подскочих и надникнах през завесата. Имаше само една стара жена, която палеше свещичка.
— Ами ако сега веднага се върнем в настоящето? Не искам да се озова в скута на някоя... ъъъ... девойка, получаваща първото си причастие. А и мога да си представя, че свещеникът също няма да е очарован.
— Не се притеснявай. — Гидиън се засмя тихо. — В нашето време тази изповедалня никога не е заета. Резервирана е за нас, така да се каже. Пастор Якоб я нарича асансьор към подземното царство. Разбира се, той е член на ложата.
— Колко още остава до скока ни във времето?
Гидиън погледна часовника си.
— Имаме още време.
— Тогава трябва да го оползотворим смислено — засмях се. — Не искаш ли да се изповядаш, синко?
Думите просто ми се изплъзнаха и в следващия момент си дадох сметка какво се случваше тук.
Седях си с господин Гидиън, официално известен като „този, от който ми се повръщаше“, в една изповедалня някъде около началото на миналия век и флиртувах като за световно. Боже! Защо Лесли не ми бе подготвили цяла папка с указания за това?
— Само ако и ти ми издадеш греховете си.
— Иска ти се. — Побързах да сменя темата. Това тук определено беше прекалено хлъзгав терен. — Между другото, беше прав за капана. Но откъде Люси и Пол са могли да разберат, че ще дойдем точно днес?
— Нямам никаква представа — каза Гидиън и изведнъж се наведе към мен, така че носовете ни се оказаха само на няколко сантиметра разстояние един от друг. В сумрака очите му изглеждаха много тъмни. — Но може би ти знаеш.