Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Снежно цвете разказваше за техния предводител, който вярвал, че е син на един велик бог, за нещо, което той наричал своя небесна държава, за ненавистта му към чужденците и моралното разложение. Не разбирах смисъла на думите й. За мен чужденец бе човек от друг окръг. Обитавах пространството между четирите стени на женските покои, докато умът на Снежно цвете летеше към далечни места, изучаваше, диреше и се дивеше.
Когато се върнах у дома в Тункоу и попитах съпруга си за тайпините, той ми отвърна следното:
— Жената трябва да се грижи за децата си и как да направи семейството щастливо. Ако роднините ти ти мътят ума така, следващия път няма да те пусна при тях.
Повече не отворих дума за външния свят.
Продължителното засушаване и последиците от него върху посевите донесоха глад и засегнаха цялото село — от най-нископоставената четвърта дъщеря на някой земеделец до уважаемия чичо Лу — и въпреки това аз не се тревожех, докато не видях опразнения килер. Скоро свекърва ми започна да ни наказва, ако разлеехме чай или накладяхме твърде силен огън в мангала. Свекър ми се въздържаше да си взема месо от главното блюдо, за да хапнат най-напред внуците му от ценната храна. Чичо Лу, който бе живял в императорския дворец, не се оплакваше, както можеше да се очаква от него, но щом осъзна истината за материалното си положение, стана по-взискателен към сина ми, надявайки се това малко момченце един ден да възстанови отминалото великолепие на семейството.
Неговото внимание събуждаше стремежите на съпруга ми. Нощем, когато си легнехме и угасяхме лампите, той ми доверяваше:
— Чичо Лу вижда нещо у сина ни и аз бях много щастлив, когато той се зае да му преподава. Но сега гледам напред и разбирам, че може би трябва да изпратим детето да продължи обучението си. Но как да стане това, когато целият окръг знае, че скоро ще се наложи да продаваме нивите си, за да ядем?
Една нощ в мрака съпругът ми пое ръката ми в своята.
— Лилия, имам идея и баща ми я одобрява, но се безпокоя за теб и синовете ни.
Зачаках, уплашена от това, което щеше да каже.
— Хората се нуждаят от определени неща, за да живеят — продължи той. — Въздухът, слънцето, водата и дървата са безплатни дори и да не са винаги в изобилие. Но солта струва пари, а никой не може без нея.
Ръката ми стисна неговата. Накъде биеше?
— Попитах баща си дали мога да използвам последните спестявания — каза той — и да отпътувам за Гуейлин, откъдето да закупя сол, за да я продавам тук. Той ми даде позволение да го сторя.
Съществуваха неизброими опасности. Гуейлин се намираше в съседната провинция. За да стигне дотам, съпругът ми трябваше да премине през територия, намираща се под властта на бунтовниците. Освен тях вилнееха и отчаяни земеделци, загубили домовете си и превърнали се в разбойници, които обираха смелчаците, решили се да тръгнат на път. Търговията със сол сама по себе си бе рисковано начинание, което бе една от причините да има недостиг от нея. Онези, които контролираха доставките на сол в нашата провинция, разполагаха със собствени армии, а моят съпруг бе сам. Досега не бе имал вземане-даване с военачалници или лукави търговци. На всичко отгоре женският ми ум рисуваше картини на многобройни красиви жени, които щеше да срещне в Гуейлин. Ако успееше в начинанието си, можеше да доведе една или повече като свои наложници. Най-напред женската ми слабост се отрони от устните ми.
— Не късай дивите цветя — помолих, употребявайки думата за онзи тип жени, които щеше да срещне по пътя си.
— Стойността на жената се определя не от красотата на лицето, а от добродетелите й — успокои ме той. — Ти ме дари със синове. Тялото ми може да измине огромни разстояния, но очите ми не ще поглеждат към онова, което не бива да виждат.
Той замълча за малко, след което добави:
— Бъди ми вярна, стой далеч от изкушенията, подчинявай се на майка ми и служи на синовете ни.
— Няма да те разочаровам — обещах аз. — Но не за себе си се тревожа.