Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Не обърнах внимание на нито едно от нещата, които направи. Взех метлата и се заех отново с чистенето.
Дните минаваха, а в нашата стая все още не се бяха появили симптоми. Затова пък жегата, стоварила цялата си сила върху нас, изостряше още повече миризмата на болест и смърт. При поредния си курс до кухнята една вечер заварих там третата снаха, която стоеше като привидение в средата на затъмнената стая, облечена от глава до пети в бяло в знак на траур. От вида й се досетих, че децата и съпругът й сигурно са починали. Вцепених се на място от безжизнения й, бездушен поглед. Тя не помръдна, нито пък даде знак, че ме е видяла, макар да бях само на метър пред нея. Бях твърде уплашена, за да се върна или да продължа. Отвън се разнасяха виковете на нощните птици и тихата въздишка на воден бивол. В ужаса ми една глупава мисъл премина през главата ми. Защо животните не умираха? Или може би умираха, но не бе останал никой, който да ми каже?
— Безполезното прасе е живо! — отекна зъл жлъчен глас зад мен.
Третата снаха дори не мигна, но аз извърнах лице по посока на източника. Бе свекърва ми. Бе свалила иглите и косите й се спускаха на мазни клечки край лицето й.
— Не трябваше изобщо да те допускаме в този дом. Ти затриваш рода Лу, осквернено, гнусно прасе.
Свекърва ми се изплю върху третата снаха, която нямаше воля дори да почисти лицето си.
— Проклинам те — изсъска свекърва ми със зачервено от яд и горест лице. — Дано умреш. А ако не умреш — но моля те, богиньо, нека страда, — господарят Лу ще те ожени за друг до есента. Ала ако зависеше от мен, нямаше да доживееш утрешния ден.
С тези думи свекърва ми, която не бе дала вид да е забелязала присъствието ми, се врътна и като се подпря на стената, с клатушкане напусна стаята. Обърнах се пак към етърва си, която все още изглеждаше не на себе си. Всичко в мен крещеше, че това, което се канех да сторя, бе много, много погрешно, но въпреки това се пресегнах, обгърнах я с ръце и я отведох до един стол. Сложих да се топли вода, след което събрах целия си кураж, топнах една кърпа във ведро с хладка вода и избърсах лицето й. После изхвърлих кърпата в мангала и наблюдавах, докато гори. Щом водата завря, направих чай, налях й една чаша и я поставих пред нея. Тя не я взе. Не знаех какво друго да сторя, затова се захванах да готвя оризовата каша, като търпеливо бърках, за да не залепне или загори.
— Напрягам слуха си да чуя виковете на децата си. Търся съпруга си навсякъде — прошепна третата снаха. Извърнах лице към нея, мислейки, че говори на мен. По очите й разбрах, че не бе така. — Ако се омъжа пак, как ще се събера отново със съпруга и децата си в отвъдното?
Не намерих думи да я утеша, защото такива не съществуваха. Тя нямаше закрилата на огромно дърво и подкрепата на предана планина. Изправи се и се олюля на нежните си стъпала, крехка като хартиен фенер, подхванат от вятъра по време на Празника на фенерите. Върнах се към разбъркването на кашата.
Когато на следната утрин слязох долу, като че бе настъпило някакво раздвижване. Юнган и още две прислужници се бяха върнали и се бяха захванали да чистят кухнята и да попълват купчината дърва. Юнган ме осведоми, че третата снаха била открита мъртва по-рано сутринта. Нагълтала се с луга. Често се чудя какво щеше да стане, ако бе почакала още няколко часа, понеже по обед свекърва ми бе повалена от треска. Трябва вече да е била болна предната вечер, когато наговори онези жестокости.
Сега бях изправена пред ужасен избор. Бях пазила децата си на сигурно място в своята стая, но моят дълг като съпруга на мъжа си бе преди всичко към родителите му. Задълженията ми като тяхна снаха не се изчерпваха с това, да им нося чай сутрин, да пера дрехите им и да приемам укорите с усмивка. Да им служа, означаваше да ги почитам над всеки друг — над родителите ми, съпруга ми и децата ми. Мъжът ми бе далеч и аз трябваше да забравя страха си от болестта, да пропъдя чувствата към децата си настрана и да сторя каквото е редно. Ако не го направех и свекърва ми умреше, позорът ми щеше да е непоносим.
Но не бе лесно да се откажа от децата си. Останалите ми етърви бяха със семействата си в техните стаи. Не знаех какво се случва зад затворените врати. Може също да бяха заболели. Можеше и вече да са починали. Не бе възможно да поверя грижите над децата си и на своя свекър. Нали бе прекарал нощта до съпругата си. Нямаше ли той да е следващият заболял? А чичо Лу не бях виждала от началото на епидемията, макар че всяка сутрин и вечер оставяше празната си купичка пред вратата, за да му я напълня отново.