Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Семейство Лу се уедини зад затворените врати на дома си. Слугите изчезнаха, може би отпратени от моя свекър, а може би бяха избягали от страх. Така и не разбрах. Жените събрахме децата в женските покои, вярвайки, че там е най-безопасно. Симптомите се появиха най-напред у невръстното момченце на третата снаха. Челцето му бе сухо и кожата гореше. Бузките запламтяха в тъмнорозов цвят. Щом видях това, отведох децата си в нашата спалня. Повиках най-големия си син. В отсъствието на баща му би следвало да се подчиня на желанието му да остане с чичо Лу и останалите мъже, но аз не му позволих да избира.
— Само аз ще напускам стаята — казах на децата си. — Батко ви отговаря за вас, докато ме няма. Ще го слушате за всичко.
Всеки ден през този ужасен период напусках стаята веднъж сутрин и веднъж — нощем. Знаех как болестта излиза от телата на онези, които е поразила, затова изнасях нощното гърне и го изхвърлях сама, като внимавах ръцете, краката или дрехите ми, както и гърнето, да не се докосват до земята, където се изхвърляха изпражненията. Вадех от соленеещата вода от кладенеца, преварявах я и накрая я прецеждах, така че да бъде възможно най-бистра и чиста. Боях се да не се заразим от храната, но трябваше да се яде. Не знаех какво да правя. Дали не беше по-добре да ядем сурови продукти, направо от градината? Но като се сетих, че нивите се торяха с изпражненията, и как болестта се изливаше заедно с тях от десетки тела, разбрах, че това не може да е правилно. Припомних си как, когато боледувах, майка ми готвеше единствено конджи. Започнах да приготвям кашата два пъти дневно.
През останалото време седяхме заключени в стаята. Денем чувахме хора да притичват напред-назад. Нощем до нас достигаха пресекливите крясъци на болните и изтерзаните ридания на майките. Сутрин долепях ухо до вратата, за да науча кой се бе преселил в отвъдното през нощта. Изоставени заедно на произвола на заразата, наложниците умряха мъчително в самотната компания на същите онези жени, срещу които бяха заговорничели.
Денем и нощем се безпокоях за Снежно цвете и съпруга си. Дали и тя използваше същите предпазни средства като мен? Дали бе здрава? Или пък бе починала? Дали клетият й първороден син не бе отстъпил пред болестта? Дали не бе погинало цялото й семейство? Ами мъжът ми? Дали не е издъхнал в друга провинция или някъде по пътя? Ако нещо се случеше с някого от тях, не знаех какво щях да правя. Чувствах се в плен на собствения си страх.
Спалнята ми бе с един прозорец, който бе прекалено висок, за да мога да виждам навън. Вонята на подуващите се заразени тела, извадени пред къщите, пропиваше влажния въздух. Покривахме носовете и устите си, но нямаше къде да избягаме — зловонието, което пареше очите и гореше езиците ни, проникваше навсякъде. В ума си отмятах всички задачи, които трябваше да върша: непрекъснато се моли на богинята; увий децата с тъмночервен плат; премитай стаята три пъти дневно за прогонване на дебнещите духове от отвъдното. Правех си списъци на нещата, от които трябваше да се пазим — никакво пържено или задушено, ако съпругът ми си бе у дома — никакви креватни забавления. Ала той не бе тук и се налагаше да разчитам само на собствената си бдителност.
Един ден, както готвех оризовата каша, в кухнята влезе свекърва ми, а между пръстите й висеше мъртво пиле.
— Няма смисъл да ги пазим повече — рече тя рязко.
Докато разкъсваше птицата и кълцаше чесън, тя ме предупреди:
— Децата ти няма да оцелеят без месо и зеленчуци. Ще ги умориш от глад, преди да успеят да се разболеят.
Втренчих се в пилето. Устата ми се изпълни със слюнка и стомахът ми закъркори, ала си направих оглушки за думите й, за първи път, откакто бях омъжена. Не отговорих. Само разсипах кашата в купички и ги сложих върху поднос. По пътя към стаята си спрях пред вратата на чичо Лу, почуках и оставих пред прага една за него. Трябваше да го сторя, нали разбирате? Той не само бе най-възрастният и уважаван член на семейството, но и бе учител на сина ми. Класическите произведения ни учат, че отношенията между учителя и ученика отстъпват единствено на връзката между родител и дете.
Останалите купички отнесох на децата си. Когато Нефрит възропта, че в кашата няма зелен лук, парченца свинско или дори консервирани зеленчуци, аз й зашлевих здрава плесница. Другите преглътнаха негодуванието си, а сестра им прехапа долната си устна и потисна сълзите си.