Войната на Калибан

— Някаква идея с кого може да си имаме работа? — измърмори под нос Уендъл.

— Не са СВП — каза Холдън.

— Това оставя доста голям брой заподозрени — отбеляза капитанът на пинкуотърците. — Има ли някой, когото сте ядосали и за когото би трябвало да знам?

В очите на Холдън се появи болка и той се опита да свие рамене, доколкото му позволяваха обстоятелствата.

— Цял списък са — отговори.

— Тук също кърви — посочи жената.

— Видях — каза мъжът с коагулатора. Докосване, дим, миризма на изгоряла плът.

— Не се обиждайте, капитан Холдън — прошепна Уендъл, — но започва да ми се иска да ви бях застрелял, когато имах тази възможност.

— Не се обиждам — кимна с разбиране Холдън.

Четирима от войниците се върнаха в стаята. Всички бяха с набитото телосложение на земляни. Един от тях — тъмнокож мъж с прошарена коса и командирска осанка — мърдаше беззвучно устни, разговаряйки подгласово с някого. Взорът му се плъзна по пленниците, без да ги вижда. Все едно бяха сандъци. Когато очите му стигнаха до Пракс, той кимна, но не на него.

— Състоянието им стабилно ли е? — попита мъжът от медицинския екип.

— Ако можех да избирам — каза жената, — не бих местила този.

— А ако не можеш?

— Вероятно ще оцелее. Само гледайте да избягвате високата гравитация, докато го закараме в истински лазарет.

— Извинете — обади се Холдън. — Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става?

Все едно говореше на стените.

— Имаме десет минути — оповести тъмнокожият.

— Транспортен кораб?

— Не още. Сигурната зона.

— Прекрасно — промърмори кисело жената.

— Защото, ако искате да ни питате нещо — каза Холдън, — като начало трябва да евакуираме всички от Ганимед. Ако искате хората ви да си останат хора, трябва да се махаме. В онази лаборатория, където бяхме, имаше от протомолекулата.

— Искам да ги местите по двойки — нареди тъмнокожият.

— Да, сър — отвърна жената.

— А бе вие слушате ли ме? — извика Холдън. — Протомолекулата е на свобода в тази станция.

— Не ни слушат, Джим — каза Наоми.

— Фъргюсън. Мот — заповяда тъмнокожият. — Докладвайте.

Стаята притихна, докато някой отнякъде докладваше.

— Дъщеричката ми я няма — обади се Пракс. — Онзи кораб откара дъщеричката ми.

Него също не го слушаха. Той и не очакваше. С изключение на Холдън и екипажа му, никой не го бе слушал. Тъмнокожият мъж се приведе напред със силно съсредоточен вид. Пракс усети как космите на тила му настръхват. Имаше предчувствие.

— Я повтори — каза тъмнокожият. Миг по-късно попита: — „Ние“ стреляме ли? Кои сме „ние“?

Някой отговори. Медицинският екип и пазачите на оръжията бяха впили очи в командира. Лицата им бяха безизразни като на покерджии.