Владетелят на кулата

— Нахални помияри! — крещеше им той, макар на Вейлин да му се стори, че гневът му е малко пресилен. Кметът беше по-висок от хората си, с по-чисто лице и силен ренфаелски акцент. — Ше тря’ва да им простите, милорд — каза той. — Толкоз могат. — После повиши глас: — Цел живот шибат кози и пушат петолистник проклетниците!

— О, я иди шибай скална маймуна, Ултин — извика някой с отегчен глас.

Ултин се зачерви, но преглътна гнева си.

— Сам съм си виновен, милорд. Глезя ги. ’Се едно, добре сте дошли в Крадливо дере.

— Лорд Вейлин би искал да види мината — каза му Дарена.

— Разбира се, милейди, разбира се.

Запали една лампа и ги поведе към входа на мината. Едва зърнала мастилената чернота на шахтата, Алорнис побърза да заяви, че предпочита да остане над земята, извади вездесъщите пергамент и въглен от дисагите на коня си и се огледа за нещо интересно, което да скицира. Дарена и Вейлин последваха Ултин в шахтата.

Влажните стени лъщяха под светлината на лампата. Разминаха се с двама миньори, които тикаха натоварена със скали количка към повърхността. Едва ли бяха изминали повече от двеста метра по наклонената шахта, но нарастващата горещина и спареният въздух създаваха впечатлението, че са се спуснали едва ли не в земните недра. Вейлин тъкмо започваше да съжалява, че не е последвал примера на сестра си, когато най-сетне спряха.

— Това е то, милорд. — Ултин вдигна лампата и светлината се разля по голяма подземна каверна, където десетина миньори удряха с кирки стените, а други обикаляха около тях и товареха парчетата отчупена скала в колички. — Най-богатата жила в Пределите. Дава камък с най-високото качество. Нищо, че онзи лъжец в Мирнова могила ще ви рече друго.

Вейлин се приближи към стената. Синият камък изпъкваше ясно — малки лазурни мъниста в сивата скала.

— Веднъж имах един, голям колкото юмрука ми — измърмори той. — Наех кораб с него.

— Също и другото, Ултин — каза Дарена. — Лорд Вейлин трябва да види и него.

Вейлин се обърна навреме да види въпросителния поглед, който кметът отправи на Дарена. Тя му кимна и Ултин ги поведе към малък страничен тунел. Близо четвърт час вървяха след него по стесняващия се проход; накрая стигнаха до края му, където лампата освети наклонен скален откос, дълъг двайсетина метра. Надзирателят погледна с очакване Вейлин и той се приближи да види откоса. Дебела жълтеникава жила пресичаше голата скала. Вейлин се обърна към Дарена и вдигна въпросително вежди.

— Това да не е?…

— Злато — потвърди тя. — А майстор Ултин, който освен кмет и е главен бригадир на мината, твърди, че е от най-високо качество.

— Тъй е, милорд. — Ултин прокара длан по жълтата жила. — На младини работех в златните мини в Западен Ренфаел и едно мога да ви кажа — не бях виждал толкоз много на едно място и толкоз чисто.

Вейлин оглеждаше жилата с присвити очи.

— Не ми се вижда чак толкова много.

— Не сте ме разбрали, милорд. Като казвам на едно място, имам предвид Пределите, а не само таз мина.