Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Ами… — казва мадам Манек. Вади костилката и нарязва прасковата. — Всичко става. „Русалка“, не искаш ли? Или „Маргарита“, „Теменуга“…
— Може ли „Раковина“? Харесва ми.
— Да, естествено. Чудно име!
— Вие, мадам? Как ще се казвате?
— Аз ли? — Ножът в ръката на мадам Манек се спира. В избата пеят щурци. — Аз ще съм „Острие“.
— „Острие“?
— Именно.
Уханието на прасковите се носи из кухнята като яркочервен облак.
— „Острие“ — повтаря Мари-Лор. Двете се разсмиват.
Мили Вернер,
Защо не пишеш? ███████████████████████████████████████████ Леярните работят денонощно, комините не спират да димят, много е студено и всеки гори каквото му падне само и само да се стопли. Дървени стърготини, въглища на бучки, на прах, липови дъски, боклуци. Войнишките вдовици █████████████████████████████████ и с всеки изминал ден стават повече. Аз работя в пералнята заедно с близначките — Хана и Зузане, и Клаудия Фъорстер, помниш я, най-вече кърпим плащове и панталони. Шиенето все повече ми се удава, поне не се бода непрекъснато. Преди малко си написах домашното. Ти имаш ли домашни? Платовете не достигат и хората носят калъфи, завеси, стари палта. Всичко, което може да се използва, трябва да влезе в употреба, така казват. Както и ние трябва да помагаме с всичко, което можем. Ха. Открих това под леглото, на което спеше някога. Може да ти свърши работа.
Обичам те,
Юта
В самоделния плик кротува детското тефтерче на Вернер; върху корицата с неговия почерк пише: „Въпроси“. Страниците са пълни с момчешки рисунки: електрическо одеяло, което искаше да измайстори за фрау Елена, велосипед с вериги за задвижване и на двете колела. „Могат ли магнитите да въздействат на течности?“ „Защо плуват корабите?“ „Защо ни се завива свят, като се въртим?“ Десетина празни страници най-отзад. Достатъчно детско, за да го пусне цензорът.
Край него се чува тропот на ботуши, дрънчене на оръжия. Приклади — на земята, дула — до стената! Грабвай канчетата, взимай чиниите. Марш на опашката за говежди кокали. Обзема го такава носталгия по дома, че трябва да стисне очи отчаяно.
Да живееш или да живуркаш
Мадам Манек отива в кабинета на Етиен на петия етаж. Мари-Лор слуша от стълбището.
— Трябва да ни помогнете — казва мадам. Някой — сигурно мадам — отваря прозорец и свежият морски въздух нахлува на площадката, раздвижвайки всичко: завесите на Етиен, листовете му, прахоляка, мислите на Мари-Лор за татко й.
Етиен казва:
— Моля ви, мадам, затворете прозореца! Знаете, че прибират онези, които нарушават заповедта за затъмнението.
Прозорецът остава отворен. Мари-Лор се примъква едно стъпало по-надолу.
— Ха, затъмнението! А да сте чували, че една госпожа от Рен, дето имала куче на име Гьобелс, я натикали зад решетките девет месеца! Друга пък, ясновидка, направо я застреляли. Само защото казала, че напролет щял да се върне Дьо Гол. Застреляли!
— Слухове, мадам.
— Мадам Ебрар казва, че един от Динар — старец, Етиен! — бил в пандиза две години само защото носел Кръста на Лотарингия под яката си. Чух, че се канели да превърнат града в склад за амуниции.
Прачичо й се засмива тихичко.
— Детски приказки.
— Във всеки слух има и зрънце истина, Етиен.
Цял живот, дава си сметка Мари-Лор, мадам Манек се е занимавала със страховете на Етиен. Увещавала го е, утешавала го е. Тя пролазва още едно стъпало надолу.
Мадам Манек казва:
— Вие сте мъж с познания, господин Етиен. Карти, приливи, радиостанции…
— Не, не, опасно е. Тия жени, дето ни идват вкъщи! Хората гледат, мадам Манек.
— Кой?
— Парфюмеристът например.
— Клод? Тая мишка? Пфу — изсумтява тя. — Той да си гледа парфюмите!
— Клод далеч не е безопасен, мадам Манек. Виждате, че семейството му се радва на привилегии: месо, масло, електричество. Зная на какво ги дължи.
— В такъв случай ни помогнете!
— Не искам неприятности, мадам.
— Бездействието не е ли вид неприятност?
— Бездействието си е бездействие.
— Бездействието е равносилно на съдействие.
Вятърът духа на пориви. В представите на Мари-Лор той мърда и блести, рисува игли и тръни във въздуха. Сребърни, после зелени и пак сребърни.
— Има си начини — казва мадам Манек.
— Начини за какво? Кому да се довериш в днешно време?
— Все на някого.
— Няма такъв човек. Само ако е твоя плът и кръв; иначе — не разчитай на никого. Пък и работата не е в това. Да се бориш с човек — разбирам. А трябва да се борим със системата. Как според вас ще стане?