Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Лорд Уаксилий! — възкликна Стерис и зарови из чантата си.
— Съжалявам. Трудно ми е да се сетя за друго.
Но идеята не беше особено сполучлива. Ако го изхвърлеха, най-вероятно щяха да съобщят за това на Келесина.
— Трябва ни нещо, с което да им отвлечем вниманието — някакъв предлог да си тръгнем. Нещо правдоподобно, но не и прекалено сериозно… Какво е това?
Стерис беше измъкнала някаква малка стъкленица от чантата си.
— Сироп от ипекакуана и маниока — отвърна тя. — Причинява повръщане.
Той примигна смаяно.
— Но защо…
— Предположих, че могат да се опитат да ни отровят. Смятах, че вероятността е по-скоро малка, но все пак е по-добре да си подготвен — обясни Стерис и се засмя неловко.
След което пресуши съдържанието на стъкленицата на един дъх.
Уакс протегна ръка към нея, но закъсня. Втренчи се в нея ужасено, а тя запуши пак тапата и прибра стъкленичката в чантата си.
— По-добре се дръпни, за да не попаднеш в обсега на водопада, така да се каже.
— Но… Стерис! — възкликна той. — Ще се изложиш пред всички гости.
Тя затвори очи.
— Драги лорд Уаксилий. По-рано тази вечер разговаряхме за силата, която се крие в способността да не се вълнуваш от чуждото мнение. Спомняш ли си?
— Да.
— Е, значи разбираш — каза тя, като отвори очи и му се усмихна. — Опитвам се да упражнявам тази способност.
След което повърна направо върху масата.
Копаенето продължаваше, а Мараси убиваше времето, като четеше надписите, издълбани върху надгробните камъни. Уейн, от своя страна, се беше настанил, облегнат на един от тях, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Когато го подмина, докато отиваше да провери докъде е стигнал пазача, го свари да рови из джоба си. Миг по-късно видя как вади отвътре един сандвич и започва да го яде. Когато забеляза, че тя го зяпа, само го поднесе към нея и го размаха в знак на покана да си хапне малко и тя.
Усетила, че ѝ призлява, тя му обърна гръб и се огледа за нови надгробни надписи. Явно се намираха в бедняшкия район на гробището; парцелите се редяха нагъсто един до друг, а гробовете бяха отбелязани с малки, прости символи. Мъглите се виеха между тях и се кълбяха около Мараси, докато тя се наведе, за да изтрие мъха от една плоча, и да прочете надписа в памет на детето, погребано там. „Илайза Мерин. 308 — 310. Въздигни се и бъди свободна.“
Равномерните звуци от лопатата на пазача я следваха, докато пристъпваше между гробовете. Скоро вече се беше отдалечила от светлината прекалено много, за да успее да разчете надписите. Обърна се с въздишка и видя, че сред мъглите се е появил човек.
Подскочи така, че насмалко да падне, но разнасящите се кълба мъгла — и твърде неподвижната стойка на фигурата — скоро ѝ подсказаха, че всъщност е видяла статуя. Приближи се към нея, сключила вежди. Кой бе платил, за да поставят статуя в бедняшкия район на гробището? Беше стара и изкривена на една страна, тъй като земята явно беше поддала и дясната ѝ страна беше потънала с около половин метър по-ниско. Беше така майсторски изработена — забележителна фигура, изваяна от разкошен черен мрамор, два метра и половина висока и прекрасна в широко разперената си мъглопелерина.
Мараси я заобиколи и не се изненада, когато видя женствената фигура с къса коса и дребно, сърцевидно лице. Издигащия се воин беше тук, сред гробовете на бедните и забравените. За разлика от статуята на Келсайър, която се извисяваше над онези, които преминаваха пред погледа му, тази сякаш се готвеше да полети, вдигнала един крак и насочила очи към небето.
— С години си мечтаех да бъда като теб — прошепна Мараси. — С всяко момиче е така, предполагам. Кой не би го пожелал, след като чуе историите?
Беше стигнала дотам, че дори се беше присъединила към дамския клуб по стрелба, защото ако не можеше да Тласка метал, то най-добрата следваща възможност беше пистолетът.
— Чувствала ли си се несигурна някога? — попита Мараси. — Или винаги си знаела какво трябва да направиш? Случвало ли ти се е да ревнуваш? Да се страхуваш? Да се ядосваш?
Дори Вин да беше била обикновен човек в началото, историите и песните бяха забравили за това. Възпяваха я като Издигащия се воин — жената, която беше убила Лорд-Владетеля. Мъглородна и легенда, която беше носила целия свят на плещите си, докато Хармония се беше подготвял за божествеността. Способна да убие само с поглед, да разгадае тайни, които никой друг не знаеше, и да надвие цяла войска от разярени колоси съвсем сама.