Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— И с нищо не бяха заслужили да умрат — каза Уейн, като свали шапка и я притисна към гърдите си. — Да идем да ги видим.
— Искате да идем сега?
— Ако не е твърде голямо неудобство.
— Не е, господин Монети — отговори Дешам, — но дано името ти да отговаря на намеренията.
Уейн мигом извади няколко банкноти и ги размаха във въздуха. Дешам ги грабна, помириса ги — кой знае защо, — и ги натика в джоба си.
— Е, не са монети, но и така бива. Да вървим, тогава.
Пазачът извади един маслен фенер и ги поведе сред мъглите.
— Акцентът ти се промени — прошепна Мараси на Уейн, докато следваха Дешам на една-две крачки разстояние.
— Направих го малко по-старомоден — обясни Уейн тихо. — За да наподоби произношението на миналото поколение.
— Има ли някаква разлика?
Уейн придоби шокирано изражение.
— Естествено, че има, жено. Така звуча по-възрастен, като родителите му. По-авторитетен.
И поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че изобщо го е питала такова нещо.
Светлината от фенера на Дешам се отразяваше в облаците мъгла, докато вървяха, което по-скоро затрудняваше виждането в нощ като тази — но сигурно щеше да му трябва, докато копае. Лъчите светлина не успяваха да прогонят злокобното усещане, което вдъхваха надгробните камъни, сред които тук-таме се забелязваха разкривените очертания на някой от Мъгливите духове. От логическа гледна точка, тя разбираше защо се е появила тази традиция. Ако имаше място, от което беше абсолютно наложително да се прогонят плячкосниците, то това беше гробището. Само че в това гробище вече имаше други плячкосници — човеци, срещу които статуите не действаха.
— Вижте — заговори Дешам, а Уейн избърза напред, за да го чува. — Трябва да знаете, че аз наистина съм честен човек.
— Разбира се — съгласи се Уейн.
— Но съм и пестелив човек.
— Като всички нас — отвърна Уейн. — Никога не купувам от скъпарската бира — дори когато наближи време да затварят кръчмата и я намалят наполовина, за да опразнят бъчвичката.
— Значи се разбираме отлично — каза Дешам. — Пестеливи хора сме. Каква полза да оставиш нещата да се похабяват и да гният напразно, питам аз? Оцелелият не е прахосвал нищо нахалост.
— С изключение на благородниците — отбеляза Уейн. — От тях е прахосал доста.
— Не е било нахалост — изкикоти се Дешам. — Това е било изпитания на оръжията. Трябва да си сигурен, че ножовете ти режат като хората.
— Така е, наистина — съгласи се Уейн. — Сам си зная от колко много изпитания се нуждаят и моите. За да знам, че няма да се счупят посред някое хубаво убийство и да развалят работата.
Двамата се засмяха в един глас, а Мараси поклати глава. Уейн беше в стихията си — можеше да говори за ръгане на богаташи цял ден. Нямаше значение, че самият той вече беше по-заможен от по-голямата част на Елъндел.
Нямаше особено желание да следи разговора им, шегите и смеха им — но, за съжаление, не искаше и да се отделя от тях сред такава тъмнина. Да, мъглите уж принадлежаха на Оцелелия — но, Покварата да го вземе, всеки втори надгробен камък ѝ изглеждаше като фигура, която се прокрадва към нея сред сенките на нощта.
В края на краищата, пазачът спря пред един прясно запълнен гроб, закътан зад няколко по-големи мавзолея. Нямаше никакви обозначения, като се изключи знака на копието, издълбан в един камък, побит сред калта. Наоколо се виждаха още няколко гроба — все още празни, в очакване на телата, които щяха да бъдат погребани там.
— По-добре да седнете някъде — каза Дешам, като вдигна лопатата си. — Ще стане бързо, тъй като пръстта е още рохка, но не чак толкова бързо. И кажете на дамата да гледа настрани. Не се знае какви парчетии могат да изскочат.
— Да седнем… — каза Уейн и огледа надгробните камъни наоколо. — А къде, добри ми човече?
— Където искате — отвърна Дешам и започна да копае. — На тях вече не им пука. Такъв е девизът на гробарите, нали разбирате. Това е важното: на тях вече не им пука…
И се залови за работа.
13.
„Трябва да приема техните правила“, помисли си Уакс, докато прекосяваше залата към ъгъла, в който беше застанал осведомителят. „Различни са — независимо какво твърди Стерис. Но аз все пак ги познавам.“
Беше решил да остане в Басейна и да помага, с каквото може. Беше видял опасностите, които дебнеха по елънделските улици, и се беше борил срещу тях. Но те бяха по-плитка рана — беше като да превързваш драскотината на повърхността, докато заразата пълзи нагоре по ръката.