Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Странният звук беше навсякъде, пронизващо сладък и въпреки това заплашително непреодолим като насрещно течение. За момент той сякаш се извиси над обсега на ушите им и черепът й се изпълни с ехо, писукащо като безброй прилепи; миг по-късно звукът стана басов дълбок тътен, все едно песен на бавния и смразяващ език на морското дъно. Мириамел все едно стоеше в центъра на жужащо гнездо на оси, голямо колкото катедрала: звукът вибрираше в нея, чак до вътрешностите й. Част от нея изгаряше от желание да се понесе по палубата, да танцува и да пищи, и да тича в кръг; друга част искаше да легне и да бие главата си в дъските, докато звукът не престане.

— Бог да ни пази, какъв е този ужасен вой? — изстена Кадрах и се строполи на колене.

Стиснала зъби, Мириамел наведе глава, сграбчи монаха за ръкава и го помъкна след себе си, влачеше го като шейна по хлъзгавите дъски.

— Това е Ган Итай — прошепна тя, без да спира да се бори с поразителната сила на песента на нискито. — Прекалено близо сме.

Кадифената тъмнина, осветена само от струящите жълто фенери, внезапно стана яркосиня и бяла. Перилата пред Мириамел, ръката на Кадрах в нейната, празната чернота на морето под тях — всичко изчезна в един взривен миг. Почти веднага отново блесна светкавица и Мириамел видя в светлината й гладка кръгла глава — подаваше се над парапета. Тресна двоен гръм и още пет-шест гъвкави фигури се покатериха на кораба, хлъзгави и проблясващи на мъждукащата светлина на фенерите. Внезапно тя разбра какво става, обърна се и затича към дясната страна на кораба, като влачеше Кадрах.

— Какво става? — извика той.

— Ган Итай! — Моряци търчаха като мравки в настъпен мравуняк. — Нискито! — Устата й се напълни с дъждовна вода и тя я изплю. — Пее на килпите да се качат!

— Ейдон да ни е на помощ! — изпищя Кадрах. — Ейдон да ни е на помощ!

Светкавица блесна отново и се видяха десетки сиви жабоподобни тела — прескачаха перилата на десния борд. Щом тупваха на палубата, килпите започваха да клатят глави, зяпнали като поклонници, най-после стигнали до велико светилище. Едно от съществата протегна тънката си ръка и сграбчи кормчията, после сякаш се уви около него и го повлече надолу в тъмното. Гръмотевицата заглъхваше. Отвратена, Мириамел се обърна и забърза към спасителната лодка. Водата дърпаше глезените и стъпалата й. Като в кошмар, тя усещаше, че не може да тича, че върви все по-бавно и по-бавно. Сивите същества продължаваха да се изсипват през перилата като вампири от детска приказка, бъкащи от разпукнат гроб. Зад нея Кадрах крещеше несвързано. Влудяващата песен на нискито се извисяваше над всичко и караше самата нощ да пулсира като мощно сърце.

Килпите сякаш бяха навсякъде — движеха се с ужасна, зашеметяваща внезапност. Дори през шума на бурята и песента на Ган Итай палубата кънтеше от отчаяните викове на обкръжения екипаж. Аспитис и двама от офицерите му бяха притиснати до една мачта и отблъскваха няколко от морските чудовища. Мечовете им бяха като тънки проблясъци светлина. Един килпа се олюля, стиснал ръката си, която вече не беше част от тялото му. После я изпусна на палубата и се наведе да я вземе. Хрилете му пухтяха. Черна кръв бликаше от раната му.