Среднощният диамант [bg]

— Просто се опитай да не го натоварваш. Това ще помогне.

Когато мълчанието се възцари отново, попитах:

— Какво става с вас тази вечер?

— Нищо не става.

— Но вие… — Помъчих се да намеря точните думи. — Държите се, сякаш наистина ви притеснявам. Дори не искате да ме погледнете.

Той изпусна тежка, раздразнена въздишка.

— Какво друго искаш да направя? Вече ти казах, че информацията за еретиците е добра. И онази за Скарбъро също беше от полза. Дори се погрижих да изтъкна пълната ти заслуга и гениалността ти, когато съобщих на Сайлъс.

— Нима?

Нещо в тона ми го накара да се обърне:

— Защо не бих го направил?

Прехапах долната си устна: не ми се искаше да призная, че съм подслушвала.

— Мирабел? — настоя Грант. — Кажи ми какво не ми казваш.

— Вие пръв.

— Какво?

— Казахте, че винаги ще ми казвате истината. Но не го правите.

— Не е вярно.

— Току-що излъгахте отново.

— Не съм — е, добре. — Отметна настрана буйната си коса и продължи да избягва погледа ми. — Какво искаш да знаеш? Задай въпрос, аз ще отговоря. Задай два въпроса. Три. Няма значение.

— Сайлъс поиска отстраняването ми в първия ден. Защо не ми казахте и не направихте каквото той каза?

Това го изненада.

— Откъде… знаеш за това?

— Подслушвах на вратата, когато спорехте.

— Разбира се, че си подслушвала. Виж, искаш ли истината? Твърде ценна си за този случай. Не исках да те отстраняваме и прецених, че няма причина да те притеснявам с мърморенето му. — Грант поклати глава и се отпусна малко при възможността да подметне нещо остроумно. — А сега знам, че винаги трябва да внимавам зад затворени врати.

— Не се шегувайте. И ме погледнете. Трябваше… — Подръпнах го за ръката, докато говорех, в опит да привлека вниманието му. Докосването до кожата му изпрати електрически импулс из тялото ми и всеки нерв внезапно се пробуди. Той трепна, сякаш също го беше почувствал, и аз моментално го пуснах.

И в този мъчителен миг осъзнах какво не беше наред. Докато аз си фантазирах и се борех с пристъпите на страст, той беше реагирал много различно. Всъщност точно по обратния начин. Затова постоянно отместваше очи. Затова отказваше да докосне крака ми. Затова изобщо не ме беше искал тук. Почувствах как в лицето ми нахлу горещина.

Скочих на крака:

— Ще си тръгна.

Зърнах удивлението му само за миг, преди да се отправя към вратата. Точно посягах да я отворя, когато сложи ръка на рамото ми. Цялото ми тяло застина от осъзнаването, че стоеше точно зад мен.

— Мирабел, какво става с теб?

— Предположих, че просто ще се държите, сякаш не се е случило. Такъв сте. — Стараех се да говоря спокойно и точно. — Не очаквах да сте ядосан заради това.

— Ядосан заради какво? — Но нещо в гласа му звучеше достатъчно смутено, за да ми подскаже, че знаеше точно какво имах предвид.

— Задето се целунахме.

— Нека сме наясно с едно: ти ме целуна.