Нови римски разкази [bg]

В Трастевере животът ми се виждаше труден, а тук, в Сторта, където никой не ме познаваше, от самото начало ми изглеждаше прекалено лесен. Чувствах се объркан, откъснат; струваше ми се, че вече нямам име, нямам презиме, нямам професия. Не че бях сам: като посещавах баровете и другите локали в Сторта, доста бързо се запознах с всички и всички ме опознаха. Но ме познаваха, така да се каже, физически; за мен не знаеха нищо, а и аз не исках да знаят от страх да не би животът ми да стане тежък, като в Трастевере. Но, както е известно, хората искат да знаят, не се оставят да виждат, че човек има две ръце, два крака и една глава. За да задоволя интереса на моите нови приятели, шофьори на камиони, момчета, работещи по бензиностанциите, ловци и селяни, започнах да им разказвам лъжи. Веднага усетих как с всяка лъжа животът, и без друго лек, ставаше още по-лек, даже съвсем лек. Какво ли само не разказвах, опиянен от лекотата като от силно вино? Че съм ерген; че притежавам хубав гараж в Рим; че съм бил в Америка на работа, в Африка на война, във Франция да се забавлявам; че говоря английски и френски; че съм плувец и боксьор, футболист и така нататък. Каква красота са лъжите! За първи път в живота си изричах лъжи и ми се струваше, че не са съвсем лъжи или неверни неща, а множество пориви към лекотата, към свободата. Всъщност лъжите са лъжи само по отношение на истината, но аз моята истина я бях оставил в Рим да гние по камъните в Трастевере, а тук, в Сторта бях друг, даже не бях нищо, а по отношение на нищото лъжите не са лъжи, а също нищо или дим, мъгла, въздух, който отлита. Така, като говорех постоянно лъжи и харчех моите четирийсет хиляди лири, без да правя нищо, само се радвах на октомврийското слънце, играех на карти, пиех вино и наблюдавах колите по Виа Касиа, животът ми стана наистина лек като облак, носен от вятъра.

Както обясних, лъжите не са истински лъжи, докато не се озоват пред някоя истина. И ако се бях ограничил да разправям лъжи, без да правя нищо, съвсем нищо, животът ми в Сторта щеше да продължи да бъде лек. Кой знае докъде щях да стигна по този път на лекотата? За съжаление, сбърках: вместо да се задоволя да разказвам измислици, направих нещо, а именно: ангажирах се. В същия момент, в който го направих, самият аз станах нещо и лъжите ми станаха истински. А пък животът ми, който никога не е бил по-лек, изведнъж стана тежък и дори потежък, отколкото в Трастевере.

Направих обичайното - правят го всички: влюбих се в Мария, дъщерята на съдържателя на кръчмата. Мария не беше толкова млада, сигурно минаваше трийсетте. И не беше момиче: на шестнайсет години се оженила за селянин от околностите и от него имаше дъщеря, вече голяма. После мъжът и заминал на война, изпратили го в Русия и повече не се върнал. През всичките тези години тя беше чакала мъжа си да се върне, защото никой не и бе казал със сигурност дали е умрял. Той обаче не се върнал и така Мария беше вдовица и в същото време не беше. Беше едра бледа брюнетка, много силна и не говореше много. Обличаше се винаги в черно, дори когато отиваше да обработва земята на мъжа си и да чисти на животните. Готвеше ми и ми сервираше на масата, чистеше ми стаята и ми оправяше леглото, така че по цял ден виждах само нея. Знае се как стават тези неща: един мъж и една жена, когато са винаги заедно, накрая се свързват. Но да се реша ме подтикна една нейна фраза, подхвърлена тия дни: