Политичестки ред и политически упадък [bg]

През 80 – те години на XIX в. Конгресът прави няколко опита да създаде национални правила за железниците, но не въз основа на една последователна теория на транспортната икономика, а по – скоро чрез политически коалиции въз основа на различни регионални интереси в подкрепа на законопроекта. Земеделците от западните региони настояват за забрана на сдруженията, което би имало смисъл в други отрасли с ниски бариери за навлизане на пазара и малки икономии от мащаба, но не и при железниците, които в много случаи са естествени монополи. Очевидното решение, бавено десетилетия наред, е да се даде възможност за сдружаване, но Стриктно да се регулират цените по начин, който да балансира интересите и на превозвачите, и на потребителите. По същия начин забраната за ценова дискриминация между товародатели на дълги и къси разстояния не позволява ценообразуването да отразява действителните експлоатационни разходи. Подобна дискриминация често е ефективна и позволява на железопътните компании да се възползват от свръхкапацитета в аграрните райони, като използват обиколни маршрути.

Разпоредбите срещу сдружаване и забраната за ценова дискриминация са спорни политики и преследват противоположни цели. Това напрежение намира израз в Закона за междущатския транспорт и търговия от 1887 г., с който Конгресът разрешава създаването на Междущатска търговска комисия като постоянен регулаторен орган. Вместо да се превърне в авторитетна изпълнителна агенция, независимата комисия е контролирана от партийни назначения. Както е типично за едно общество, контролирано от „съдилища и партии“, на новата агенция не са дадени изпълнителни правомощия да определя тарифи или да предлага политики; тя може да се произнася само по отделни случаи и да оставя изпълнението на съдебните решения на съдилищата. Вместо да се опитва да съгласува конфликтуващите интереси по законодателен път, Конгресът предоставя на Комисията неясно формулирани правомощия, а нейната власт е ограничена от другите клонове на правителството.