Политичестки ред и политически упадък [bg]

Нека обсъдим няколко съвършено различни сценария, разиграли се в началото на второто десетилетие на двайсет и първи век.

През 2013 г. тежковъоръжено милиционерско формирование взе за заложник за няколко часа министър – председателя на Либия Али Зейдан с настояването правителството да изплати неизплатените заплати. Други милиции блокираха голяма част от производството на петрол в страната, единствения източник на приходи от износ. Малко преди това други милиции бяха отговорни за убийството на американския посланик Кристофър Стивънс в Бенгази и за разстрелването на десетки демонстранти в столицата Триполи, които протестираха срещу продължителната окупация на града.

Тези милиции бяха сформирани в различни части на страната в опозиция на дългогодишния диктатор на Либия Муамар Кадафи, когото свалиха с помощта на НАТО през първата година на Арабската пролет през 2011 г. Протестите срещу авторитарните правителства, които избухнаха през същата година не само в Либия, но и в Тунис, Египет, Йемен, Сирия и други арабски страни, бяха свързани с искания за повече демокрация. Но две години по – късно демокрацията, практикувана в Европа и Северна Америка, продължава да е непостижима мечта. Либия предприе някои плахи стъпки за създаване на учредително събрание, което да напише нова конституция. Но най – същественият проблем в момента е отсъствието на държава – т.е. на централна власт, която да упражнява контрол над цялата територия за опазване на обществения ред и съблюдаване на законността.

В други части на Африка има държави, които на хартия притежават монопол върху властта и не са така хаотични като Либия. Но и те са твърде нестабилни. Изтласкани от Южна Азия и Близкия изток радикални ислямистки групировки намират поле за действие в страни със слаби правителства като Мали, Нигер, Нигерия и Сомалия. Причината тази част на света да е много победна от гледна точка на доходи, здравеопазване, образование и т.н. в сравнение с бързоразвиващи се региони като Източна Азия е пряко свързана с липсата на силни държавни институции.

През същия период във финансовия сектор на Съединените щати се разиграва съвършено различен сценарий. Съединените щати са в много отношения в противоположния край на политическия спектър в сравнение с Либия след Кадафи: те разполагат с мощна и добре институционализирана държава в продължение на повече от двеста години благодарение на демократичната легитимност. Но тази държава не функционира добре и нейните проблеми могат да бъдат свързани с факта, че е прекалено институционализирана.

Преди финансовата криза през 2008 г. имаше приблизително една дузина федерални агенции с регулаторна власт над финансови институции, както и банкови и застрахователни регулатори във всеки от петдесетте щата. Въпреки цялата тази регулаторна власт правителството на САЩ остана в неведение за задаващата се криза с високорискови ипотечни кредити, което позволи на банките да натрупат прекомерен ливъридж, в резултат на което възникна огромна сенчеста банкова система, изградена въз основа на финансови деривати, които са твърде сложни, за да бъдат оценени правилно. Някои коментатори направиха опит да стоварят вината за кризата изключително върху гарантираните от държавата ипотеки от ипотечни компании като „Фани Мей“ и „Фреди Мак“, които действително допринесоха за финансовия срив. Но частният сектор беше облагодетелстван участник в ипотечната ярост и можеше да си позволи неоправдани рискове, защото големите банки знаеха, че ще бъдат спасени от правителството, ако изпаднат в затруднение. Точно това се случи след фалита на инвестиционната банка „Леман Брадърс“ през септември 2008 г., което за малко да доведе до срив на глобалната платежна система и стана причина за най – дълбоката рецесия в САЩ от Голямата депресия насам.