Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
Ето как възникна клубът за съчинения. Отначало той беше ограничен за Дайана и Анн, но скоро в него влязоха Джейн Андрюс и Руби Гилис и още едно-две момичета, които чувстваха нужда да развият въображението си. Момчета не се допускаха в клуба — въпреки мнението на Руби Гилис, че тяхното включване щяло да го направи по-вълнуващ, — и всеки член трябваше да написва по един разказ седмично.
— Това е извънредно интересно — каза Анн на Марила. — Всяко момиче трябва да прочете своя разказ на глас и след това говорим за него. Ние ще ги пазим всичките като светиня, за да ги четат нашите потомци. Всяка от нас пише под псевдоним. Моят е Розамонд Монтморенси. Всичките момичета пишат доста добре. Руби Гилис е много сантиментална. Тя влага твърде много любов в своите разкази, а ти знаеш, че твърде много е по-лошо от твърде малко. Джейн никога не пише за любовта, защото, тя казва, това я кара да се чувства толкова глупава после, когато трябва да го прочете на глас. Разказите на Джейн са крайно разумни. А Дайана вмъква в своите прекалено много убийства. Казва, че в повечето случаи не знае какво да прави с хората и затова ги убива, та да се отърве от тях. Аз почти винаги трябва да им казвам за какво да пишат, но това не е трудно, защото имам милиони хрумвания.
— Аз мисля, че тази работа с писането на разкази е най-глупавата досега — присмя й се Марила. — Ще натъпчете куп глупости в главите си и ще загубите време, което трябва да отделите за уроците. Да четете разкази е достатъчно лошо, но да ги пишете е още по-лошо.
— Но ние толкова внимаваме да вложим в тях морал, Марила — обясни Анн. — Аз държа на това. Всичките добри лица са възнаградени, а всичките лоши получават подходящо наказание. Сигурна съм, че това трябва да оказва благотворно влияние. Моралът е велико нещо. Господин Алан казва така. Прочетох един от моите разкази на него и на госпожа Алан и двамата се съгласиха, че поуката е прекрасна. Само че се смяха на погрешните места. На мен повече ми харесва, когато хората плачат. Джейн и Руби почти винаги плачат, когато стигна до прочувствените места. Дайана писа на леля си Джоузефин за нашия клуб и леля й Джоузефин отговори, че трябва да й изпратим някои от нашите разкази. Тогава преписахме четири от най-добрите и й ги изпратихме. Госпожица Джоузефин Бари ни отговори, че никога в живота не е чела нещо по-забавно. Това донякъде ни озадачи, защото разказите бяха всичките много трогателни и почти всички в тях умираха. Но се радвам, че госпожица Бари ги хареса. Това доказва, че нашият клуб прави нещо добро на този свят. Госпожа Алан казва, че това би трябвало да бъде нашата цел във всичко. Аз наистина се мъча да направя това моя цел, но толкова често го забравям, когато се забавлявам. Надявам се, че ще приличам малко на госпожа Алан, когато порасна. Мислиш ли, че това може да стане, Марила?
— Не бих казала, че има голяма възможност — бе насърчителният отговор на Марила. — Сигурна съм, че госпожа Алан никога не е била такова глупаво и разсеяно момиче като тебе.
— Да, но не е била винаги и толкова добра, колкото е сега — сериозно възрази Анн. — Тя сама ми го каза, тоест тя ми каза, че е била ужасна пакостница, когато е била малко момиче, и вечно правела бели. Това ми вдъхна толкова надежда, когато го чух. Много ли е грешно от моя страна, Марила, да изпитвам надежда, когато чувам, че други хора са били лоши пакостливци? Госпожа Линд казва, че винаги се възмущава, когато чува за някого, че някога е бил лош, без значение колко малък е бил тогава. Госпожа Линд казва, че веднъж чула свещеник да признава, че, когато бил малко момче, откраднал сладкиш с ягоди от килера на леля си, и че тя никога вече не изпитала уважение към този свещеник. Аз пък нямаше да го приема така. Щях да си кажа, че е било наистина благородно от негова страна да признае, и щях да си мисля колко поощрително щеше да бъде за малките момчета днес, които вършат лоши неща, като знаят, че може въпреки това да станат свещеници като пораснат. Ето така щях да го приема аз, Марила.
— Начина, по който го приемам аз сега, Анн — отговори Марила, — е, че е крайно време да свършиш миенето на тия чинии. С твойто бърборене то ти отне половин час повече от необходимото време. Научи се първо да работиш и да говориш след това.
Двадесет и седма глава
Суетност и огорчение
Късно през една априлска вечер, на връщане у дома от събрание на Благотворителното дружество, Марила си даде сметка, че зимата е свършила и си е отишла, и изпита радостната възбуда, която пролетта неизменно донася както на най-старите и най-печалните, така и на най-младите и най-веселите. Марила нямаше склонност да анализира своите мисли и чувства. Вероятно си въобразяваше, че мисли за Благотворителното дружество, за тяхната черковна каса и за новия килим в църковната канцелария, обаче зад тези размишления се криеше хармонично усещане за червеникавата почва по нивите с парата, вдигаща се от тях към бледорозовите мъгли около залязващото слънце, островърхите сенки на смърчове, проснали се по ливадата отвъд потока, смълчаните, обсипани с червени пъпки кленове около приличащото на огледало горско езеро, за пробуждащия се свят и раздвижването на скрити сили под сивата пръст. Пролетта беше се ширнала по земята и стъпките на трезвата и попреминала Марила бяха по-леки и по-бързи поради тази нейна дълбока първична радост.