Защото вярваш в любовта
- Автор: Патни Мэри Джо
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Ирис»
- ISBN: 954-455-044-5
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Защото вярваш в любовта». Краткое содержание книги:
— Островът е малък — разказа Дейвин, — но бреговете са толкова насечени, че линията на брега е дълга почти четиридесет мили. — Той посочи пътя между скалите. — Там долу е Дейнс Коув, малък залив. Някой ден може би ще си направите пикник там.
— Чайките сигурно ще ни ограбят храната — засмя се Катрин. — Никога не съм виждала толкова много чайки.
— На Скоул е забранено да се убиват чайки — поясни Дейвин. — При мъгла те предупреждават моряците, че наблизо има земя.
Майкъл се загледа към хоризонта.
— Май виждам друг остров. Или е само отражение?
— Това е Бон, сестрата на Скоул. Двата острова са почти равни по големина. Чували ли сте за Бон?
— Боя се, че не — отвърна Катрин. — Странно име — Бон. Означава кост.
— Не е толкова странно. На стария викингски език Скоул означава череп. Наздравицата, която са вдигали воините, «Скуул!», се основава на черепа на неприятеля, от който са пиели. Щом са дали това име на острова, логично е, че съседният е бил наречен Бон. — Тъй като Катрин му беше разрешила да пуши, той извади глинената си лула и я напълни с тютюн от торбичката си. — Бон е част от територията на Скоул, следователно също принадлежи на лерда.
Катрин погледна с копнеж към вълните с бели гребени.
— Обитаем ли е Бон?
— Мястото е злокобно. — Дейвин запали лулата си. — Там живеят големи колонии морски птици, овце и говеда, но от сто години насам няма хора.
— Защо нарекохте Бон злокобен? — поинтересува се Майкъл.
— Ирландски монаси се заселили там преди много време, но викингите ги избили точно на Великден. След време Бон отново бил населен и в началото всичко вървяло добре. После епидемия отнесла всички мъже, жени и деца. — Констейбълът кимна замислено. — Има и други проблеми. Местността е скалиста и няма плодородна земя. Макар че островите са само на няколко мили един от друг, морето е толкова бурно, а течението толкова силно, че преминаването е изключително трудно.
— Възможно ли е да го посетим? — попита възбудено Катрин.
— О, да, с добър моряк и при спокойно време. Ходим там веднъж или два пъти годишно, за да острижем овцете и да колим говеда. Работата е трудна, но така на Скоул остава повече земя, за да садим жито.
— Значи Скоул е истинско малко кралство? — попита възхитено тя. — Почти напълно независимо, а хората, които живеят тук от векове, познават и обичат всеки сантиметър от земята си. Сигурно се гордеете, че правите толкова много за доброто на острова.
Дейвин захапа по здраво лулата си, мускулите на лицето му потръпнаха. Катрин не го забеляза, тъй като беше устремила поглед към Бон, но Майкъл го видя и се изненада. Какво ли беше предизвикало такава реакция у този иначе спокоен човек, запита се той. Би трябвало да се зарадва, че е чул такова признание от устата на жената, която може би щеше да му стане господарка.
След дълго мълчание Дейвин извади лулата от устата си и отговори безстрастно:
— Просто си върша работата. Всички хора от Скоул работят за общото благо. Ние се нуждаем един от друг и си имаме доверие. На този остров няма затворени врати.
Когато се върнаха при конете, зад групата превити от вятъра дървета излязоха Глинис Пенроуз и два малки момчета. Жената на констейбъла носеше на ръце другото им дете, увито в дебел шал.
Тя се усмихна весело на посетителите, а децата хукнаха да поздравят баща си.
— Добър ден на всички. Това са нашите момчета Джак и Нед — обясни засмяно Глинис. — Видяха ви да яздите по пътеката и хукнаха да ви посрещнат. Горят от желание да се запознаят с най-вълнуващите посетители на Скоул.
Джак и Нед се поклониха учтиво пред Катрин, но се интересуваха главно от Майкъл. Джак, осемгодишно хлапе с живи островни очи, попита сериозно:
— Вие сте били при Ватерло, нали, капитан Мелбърн?
Майкъл потвърди и двете момчета веднага го засипаха с въпроси. Нед, две или три години по-малък, със сините очи на майка си, предпочиташе кавалерията, докато Джак обожаваше стрелците. Детето беше извънредно интелигентно.
Докато Майкъл отговаряше на детските въпроси, Катрин попита:
— А кой е най-младият член на семейството?
— Емили. — Глинис й показа бебето. — Искате ли да я подържите?
— О, да. — Катрин прегърна малката и се засмя. — Прекрасно момиченце. Аз съм твоята братовчедка Катрин. А ти си сладкото бебе на мама, нали? — Тя потърка носа си в личицето на детето. — И малкото съкровище на татко!
Емили изписка от удоволствие и протегна пухкавите си ръчички. Скоро двете разговаряха весело с неразбираемите бебешки звуци.