Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Така ли? Е, и?
— Обаждам се, за да изразя силното си възмущение от тези клевети по мой адрес и от нахлуването в личния ми живот — заяви Чатерджи. Гласът му ставаше все по-висок и писклив и накрая той се разкрещя. — Не биваше да давате името ми, господин Лучак. Аз съм човек с положение в обществото. Няма да допусна, уважаеми господине, да се петни доброто ми име. Нямате право.
— Моля?
Не успях да кажа нищо повече.
— Нямате право, уважаеми господине. Предупреждавам ви: ако отправите някакви обвинения към мен, ако споменете името ми или замесите в личните си проблеми писателския съюз, аз, господин Лучак, ще упълномощя адвоката си да заведе съдебен иск срещу вас. Предупреждавам ви, господине.
Чу се кухо тракане — Чатерджи беше затворил. Още няколко секунди линията продължи да пука и да съска, после се чу втори трясък от полицая в централата. Амрита стоеше до мен, но известно време не успях да й кажа нищо. Помня, че продължих да стискам слушалката, все едно е вратът на Чатерджи, а гневът ми достигна точка, когато имаше опасност да ми се спука кръвоносен съд или да ми се скъса сухожилие.
— Какво! — подвикна Амрита и ме стисна за ръката.
Казах й. Тя кимна. Кой знае защо, телефонното обаждане й вдъхна сили да действа. Първо Амрита се обади по една от допълнително прокараните линии на леля си в Делхи. Тя не познавала никого в Бенгалия, но имала приятели, които имали приятели в едно от държавните учреждения. Амрита просто й разказа за отвличането и я помоли за помощ. Не си представях в какво ще се прояви тази помощ, но ми поолекна само от това, че Амрита е предприела нещо.
След това тя се обади на чичо си, брат на баща й, в Бомбай. Той също имаше строителна фирма и беше човек с влияние по западното крайбрежие на полуострова. Макар и да беше вдигнат от дълбок сън от племенница, от която вече близо десет години нямаше вести, той обеща да се качи на първия самолет за Калкута. Амрита му каза да не го прави — поне засега, — но все пак го помоли да се свърже с хора във властта в Бенгалия, които биха могли да съдействат. Той обеща да съдейства и да държи връзка.
Седях, слушах изисканите изречения на хинди и наблюдавах жена си, сякаш я виждах за пръв път. След като тя ми каза по-късно какво са говорили с леля й и с чичо й, се уверих, че едно дете разбира кога възрастните си говорят с други възрастни за важни неща.
Когато в осем и половина същата сутрин следователят Сингх се появи отново, Амрита вече се беше обадила в три от големите болници в Калкута. Не, през нощта не били приемали американски деца или деца с по-светла кожа, които да отговарят на описанието.
После тя звънна в моргата.
Лично аз не бих го направил за нищо на света. Едва ли бих намерил сили да стоя като Амрита с изправен гръб и да питам с уверен глас някакъв сънен непознат дали през тъмната нощ на Калкута в моргата са докарали трупа на моето дете.
Отговорът беше: не.
Чак след като Амрита благодари и затвори, аз забелязах, че краката й започват да треперят, после и цялото тяло и ръцете, върху които тя захлупи лицето си. Отидох при нея и я прегърнах. Амрита пак беше много напрегната, но положи глава върху вдлъбнатината на рамото ми и без да казваме нищо, двамата се заклатихме напред-назад в споделената болка и мъка.
Следователят Сингх нямаше какво ново да съобщи.
Той седна на масичката в стаята и пи заедно с нас кафе. Влизаха и излизаха мъже в шлемове, които носеха някакви документи и получаваха указания.
Сингх ни каза, че службите на реда на летището и по железопътните гари са предупредени. Имаме ли снимка на детето? Аз имах. Беше отпреди два месещи. Тогава Виктория имаше много по-малко коса. Чертите на лицето й не бяха така оформени. Под пълните крачета виждах оранжевото одеяло, забравена подробност от онзи далечен безгрижен излет в Деня в памет на загиналите. Никак не ми се искаше да давам снимката.
Сингх зададе още въпроси, увери ни, че всичко ще бъде наред, и си тръгна. В стаята надникна слаб сержант, който на развален английски ни напомни, че ще бъде в съседната стая. Ние кимнахме.
Денят напредваше. Амрита поръча обяд в стаята. И двамата не се и докоснахме до него. Два пъти стоях дълго под душа, без да затварям вратата, за да чувам Амрита и телефона. Плътта ми още миришеше на нечистотиите от предната вечер. Бях капнал от умора, имах чувството, че съм загубил връзка с тялото си. Мислите ми се въртяха и въртяха като клуповете на примка.
„Ако не бях отишъл.
Ако не се бях качил в колата.
Ако се бях върнал по-бързо.“
Спрях водата и ударих с юмрук по плочките.
В три следобед Сингх се появи отново заедно с още двама полицаи от градското управление. Единият не знаеше английски. Другият бе усвоил отнякъде лондонския акцент. Докладът им не бе обнадеждаващ.