Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Тя каза, че ми носи плата — обясни Амрита. — Искала да вземе своя. Нали смятахме да пътуваме утре сутринта.
— Но… ох, Господи…
Замълчах и сведох лице.
— Не си ми казвал, Боби, да не разговарям с Камахия. Аз я познавах.
Следователят Сингх се прокашля.
— И вее пак е било много късно, госпожо Лучак. Това не ви ли озадачи?
— Да — потвърди Амрита и се извърна към Сингх. — Не махнах веригата и попитах Камахия защо е дошла толкова късно. Тя обясни… изглеждаше притеснена, господин следовател… обясни, че не е могла да излезе, докато баща й е бил буден. Каза, че на два пъти се е опитала да се свърже по телефона.
— Наистина ли се е опитвала, госпожо Лучак?
— Телефонът звъня два пъти, господин следовател. Но Боби ми каза да не вдигам. И аз не вдигнах.
Двамата ме погледнаха. Аз вдигнах очи към Сингх. Не смеех да се извърна към Амрита.
— Сигурен ли сте, че не ви е необходима лекарска помощ, господин Лучак? Има дежурен в полицейския участък.
— Недейте. Сигурен съм.
След първите няколко минути Сингх ме бе попитал какво се е случило с мен и аз бях избълвал цялата история. Едва ли съм говорил много свързано, но не пропуснах нищо освен това, че именно аз съм дал на Дас пистолета. Следователят Сингх беше кимал и си беше записвал, сякаш всеки ден чува такива небивалици.
Не му направи особено впечатление.
Той се обърна към Амрита.
— Извинявайте, госпожо Лучак, че ви карам да се връщате отново към всичко това, но можете ли да прецените колко време ви е нямало в стаята?
Въпреки леденото самообладание тя потрепери леко и аз долових огромната болка и истерия, тлеещи под повърхността. Идеше ми да отида при нея и да я прегърна. Не направих нищо.
— Една минута, господин следовател. Може би и по-малко. Разговарях с Камахия, когато изведнъж ми се зави свят. Извиних се, отидох в банята да си наплискам лицето със студена вода и се върнах. Вероятно четирийсет и пет секунди.
— А детето?
— Виктория… Виктория спеше там. На леглото при прозорците. Използваме… използваме възглавниците за нещо като… тя обича да се гуши, господин следовател. Обича главата й да опира в нещо. И с възглавниците не може да се претърколи.
— Да.
Изправих се и отидох в долния край на леглото, където седеше Амрита. Само и само да не виждам другото легло с празния кръг от възглавници и одеялцето в синьо и бяло на Виктория, още намачкано и влажно там, където тя го беше придърпвала насън към лицето си.
— Вече сте чули всичко това, господин следовател — намесих се аз. — Кога ще престанете да задавате въпроси и ще тръгнете да издирвате… да издирвате човека, който е похитил бебето ни?
Сингх ме погледна с черни очи. Спомних си болката в погледа на Дас и сега разбрах малко по-добре, че понякога тя наистина е безпределна.
— Издирваме го, господин Лучак. Вдигнали сме на крак цялата полиция в града. Никой в хотела не е видял да излиза такава жена. Минувачите на улицата не са забелязали човек, който да носи дете или вързоп. Пратих кола на адреса, който госпожа Лучак помни, че са й дали в магазина за платове. Както виждате, сме прокарали в съседните стаи допълнителни телефонни линии, за да имаме връзка, а вашият телефон да дава свободно.
— Да дава свободно ли? Защо?
Сингх погледна надолу, прокара палец по острия ръб на панталоните си и пак вдигна очи.
— Защото вероятно ще поискат откуп, господин Лучак. Предполагаме, че отвличането цели и това.
— О! — казах аз и седнах тежко на леглото. Думите ме бяха прорязали като метални остриета, които трябва да бъдат преглътнати. — Ясно. Добре. — Хванах Амрита за ръката. Беше студена и безжизнена. — А капаликите? — попитах. — Ако са замесени и те?
Сингх въздъхна.
— Проверяваме, господин Лучак. Не забравяйте, че е много късно.
— Но нали ви описах района със завода, където се срещнах с Дас!
— Да, и това вероятно ще ни бъде от голяма полза. Но сигурно разбирате, че около Хугли в стара Калкута има много такива места. Стотици, ако броим и складовете, и доковете в северната част. И всички те са частна собственост. Включително на чужди фирми. Сигурен ли сте, господин Лучак, че мястото е било близо до реката?
— Не. Не съм сигурен.
— И не помните нищо, което да ни упъти? Имена на улици? Или нещо друго, което да бие на очи?
— Не. Само двата заводски комина. Имаше и бедняшки квартал…