Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Здравейте — поздравих аз насъбралите се и им махнах сковано.
Жените закриха лицата си със саритата и заедно с мъжете се дръпнаха назад, докато шофьорът не им се разкрещя да не го блъскат.
Тогава ми хрумна нещо. Къде, да го вземат мътните, се намирах? Нищо чудно да се бях качил на нощния автобус за Делхи. При всички положения почти със сигурност не пътувах в нужната посока.
— Някой тук знае ли английски? — попитах аз.
Зяпналите ме пътници се дръпнаха още по-надалеч от мен. Аз се наведох и надзърнах през прозорците с метални пръчки по тях. Подминахме няколко пресечки и чак тогава видях осветената от неонови надписи фасада на нещо като хотел или кафене. Отпред бяха спрели няколко черно-жълти таксита.
— Спрете! — извиках аз. — Слизам тук.
Промуших се през навалицата, която побърза да ми направи път. Шофьорът натисна скърцащите спирачки и закова насред улицата. Нямаше врата, която да отвори. Хората ме пуснаха да сляза.
Пазарих се с шофьорите доста дълго, докато си спомня, че портфейлът ми още е у мен. Тримата мъже само бяха плъзнали поглед по мен и бяха решили, че не си струва да си хабят времето. Тогава се сетих да извадя портфейла и да вдигна високо една банкнота от двайсет долара. Тримата тутакси започнаха да се усмихват, да се кланят и да отварят вратите на автомобилите. Качих се в първото такси, казах:
— Хотел „Оберой“.
После затворих очи. Потеглихме по мокрите от дъжда улици.
След няколко минути си спомних, че още съм с ръчния си часовник. Циферблатът почти не се виждаше, но когато излязохме на едно осветено кръстовище, все пак успях да го разчета. Беше единайсет и двайсет и осем… Невъзможно! Само два часа, откакто колата ме беше закарала при Дас? Сякаш беше минал цял живот. Почуках по стъклото, но стрелката за секундите продължи да си се движи равномерно.
— Побързайте! — казах аз на шофьора.
— Atcha! — извика той щастливо в отговор.
Никой от двамата не разбра другия.
Заместник-управителят ме видя, че влизам във фоайето, и ме загледа ужасен. Вдигна ръка.
— Господин Лучак!
Махнах му и се качих на асансьора. Не ми се говореше с него. Адреналинът и безразсъдната еуфория ме отпускаха, за да бъдат изместени от гаденето, умората и болката. Облегнах се на стената в асансьора и притиснах лявата ръка до гърдите си. Какво щях да кажа на Амрита? Мислите ми се въртяха мудно и аз реших да й обясня просто, че са ме нападнали. Някой ден щях да й разкажа и останалото. Може би.
Беше полунощ, а в коридора имаше хора. Вратата на нашата стая беше отворена и вътре сякаш имаше купон. После видях ремъците на кобурите на двамата полицаи и познатата брада и тюрбан на следователя Сингх. „Амрита се е обадила в полицията. Казах й, че се връщам след половин час.“
Неколцина от хората се обърнаха и загледаха как вървя към тях, а Сингх тръгна към мен. Започнах да измислям подробности за нападението — нищо сериозно, за да оставаме в Калкута още един ден! — и махнах едва ли не весело на полицаите.
— Господин следовател! И кой твърди, че точно когато ти трябва полицията, нея я няма?
Сингх не каза нищо. После изтощеното ми съзнание започна да забелязва подробностите. В коридора сновяха и други гости на хотела, които гледаха озадачено отворената врата на стаята ни. „Отворената врата!“
Минах забързано покрай следователя и се втурнах в стаята. Не знам какво съм очаквал да заваря, но сърцето ми престана да бие така лудешки, когато видях, че Амрита седи на леглото и разговаря с един от полицаите, който си записваше нещо.
От облекчение отпуснах рамо върху рамката на вратата. Всичко беше наред. Точно в този миг Амрита ме погледна и от овладяното спокойствие върху напълно безизразното й бледо лице разбрах, че все пак нищо не е наред. И може би никога отново няма да бъде.
— Отвлякоха Виктория — каза тя. — Похитиха бебето ни.
— Защо си я пуснала? Нали ти казах да не пускаш никого! Защо си я пуснала?
Вече й бях задавал същия въпрос три пъти. Продължавах да седя на пода, където се бях свлякъл, с гръб, опрян в стената. Бях отпуснал китки върху вдигнатите си колене и побелялото ми кутре стърчеше. Амрита седеше с изпънат гръб в края на леглото и беше сложила едната си длан върху другата. Следователят Сингх седеше на един от обикновените столове наблизо и ни гледаше изпитателно. Вратата към коридора беше затворена.