Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Останалото бе сравнително по-лесно — Джафет свали лененото си наметало, върза го един или два пъти и го пусна към нас. С помощта на това импровизирано въже и поддържането на Орм аз също бях изтеглен върху свода на стената. После двамата изтеглихме и Оливър, който безмълвно се прехвърли през ръба, увисна на ръцете на Джафет и като се отпусна, падна на земята от отвъдната страна. Сетне дойде моят ред. Това бе хвърляне от високо и ако Оливър не бе ме заловил, мисля, че бих се наранил. В случая само загубих дъха си. Накрая и Джафет се спусна, приземявайки се леко като котка. Лампите той беше вече спуснал при нас и след запалването им ние тичахме надолу по огромната пещера.
— Внимавайте! — извиках аз. — Може да има нападали скали наоколо.
И бях прав, в този момент Оливър удари краката си в такъв отломък и падна, като доста се поряза. След миг бе отново на нозе, но напредването ни се забави, защото стотици тонове камъни бяха изтърсени от покрива и препречваха пътя ни. Също така цели сгради от древния подземен град бяха сринати, повечето повалени от порива на вятъра. Най-после стигнахме до края на пещерата и се спряхме отчаяни, защото тук, където вихърът на експлозията е бил напълно спрян, мястото изглеждаше претрупано със скали, изтъркаляни в последния им летеж.
— О, господи! Мисля, че сме зазидани! — възкликна Оливър отчаяно.
Обаче Джафет с фенера в ръка вече скачаше от блок на блок и скоро, от върха на куп скали, ни повика при себе си.
— Мисля, че е останал път, господари, макар и лош — каза той и посочи назъбена кладенчовоподобна дупка, която, предполагам, че е била пробита от обратния тласък на вълната. С мъка и опасност, защото много от натрупаните камъни бяха свободни, ние се спуснахме по това място и на дъното му се провряхме през тесен отвор към пода на пещерата. Молихме се огромната порта към външния проход да не бъде затисната. В противен случай с малките си сили не бихме могли да я помръднем. За щастие опасението ни излезе напразно, понеже тя се отваряше навън, силата на взривната стихия я бе откъснала от масивните каменни гнезда и отхвърлила строшена на земята.
Покатерихме се през нея и продължихме надолу по прохода с револверите си в ръце. Достигнахме до залата за аудиенция, която бе празна и в тъмнина. Завихме надясно, прекосихме различни помещения и в последното пред вратите на двореца се сблъскахме с първите признаци на трагедията — кървави петна по пода. Орм ги посочи мълчаливо и забърза нататък. Внезапно един човек изскочи от тъмнината, както елен скача от храсталак, и притича покрай нас, с притиснати към слабините си ръце, където явно имаше някаква тежка рана. Най-после влязохме в коридора към частните апартаменти на Детето на Царе, крачейки между телата на мъртви и умиращи хора. Мимоходом забелязах, че единият от тях държеше в ръката си скъсания проводник на полевия телефон, вероятно сграбчен в предсмъртната му агония, с което връзката между нас и двореца бе прекъсната.
Втурнахме се в малкото преддверие, добре осветено, и там видяхме кошмарна гледка, която никога няма да забравя. Отпред лежаха купчина мъртви мъже и всички носеха ливреята на принц Джошуа. Отвъд бе сержант Куик, седнал на стол, буквално накълцан на парчета. Една стрела, която никой не бе се опитал да извади, бе забита в рамото му. Главата му, която Македа промиваше с мокри кърпи… ех, няма да описвам раните му.
Облегнат на стената, наблизо стоеше Хигс, също кървящ и очевидно съвсем изтощен. Отзад, до самата господарка, стояха две или три от нейните прислужнички, кършеха ръце и плачеха. Щом застанахме с лице пред този ужасяващ спектакъл, ние внезапно спряхме. Никой не каза нито дума, защото способността да говорим ни напусна.
Умиращият Куик отвори очи, вдигна с усилие над тях изпосечената си със сабя ръка, като да ги засени от светлината. Ах, колко добре си спомням този патетичен жест! Така той се взираше известно време в нас. После се надигна от стола, докосна гърлото си, за да покаже, че не може да говори, и като поздрави с кимане Орм, обърна се и посочи Македа, сетне с тържествуваща усмивка се отпусна и… издъхна.
Такъв бе краят на сержант Куик.
Не е лесно да се опише какво последва, защото сцената беше объркана. Освен това сътресението и скръбта замъглиха спомена в главата ми. Спомням си само, че Македа и Орм се прегърнаха пред всички. Помня също, че тя се изпъчи по нейния царствен маниер и каза, като посочи трупа на Куик: