Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Отговорих му, че нищо не може да ме принуди да направя това, защото такава работа не би трябвало да се предоставя само на един човек.
— Да, ти си прав — каза той. — Мога да припадна или да си загубя главата, или нещо друго. Имах идея да изпратим искрата от двореца, като се свърже телефонният проводник към останалите. Но се страхувам от батериите — клетите са нови, но много слаби, климатът им е повлиял. А е възможно и увеличеното разстояние да изиграе роля, че да не задействуват. Затова и определих тук да бъде мястото за включване. А, ето и звънецът. Какво ли има да кажат?
Аз грабнах слушалката и скоро чух веселия глас на Хигс, който ни уведомяваше, че са пристигнали благополучно в малкото преддверие на частните апартаменти на Македа.
— Дворецът изглежда много празен — добави той. — Срещнахме само един часови, защото смятам, че всички останали, освен Македа и няколко от дамите й, са избягали, страхувайки се да не би скалите от експлозията да паднат върху тях.
— Стражникът ли каза това? — запитах аз Хигс.
— Да, нещо такова. Той искаше да ни забрани да влизаме тук — било против заповедите на принц Джошуа ние, неверниците, да се приближаваме до частните апартаменти на Детето на Царе. Е добре, ние бързо уредихме това и той избяга. Къде? О, не зная. Да направи доклад, каза той.
— Как е Куик? — запитах аз.
— Както обикновено. Всъщност казва си молитвата в ъгъла и изглежда като меланхоличен разбойник с пушка, револвери и ножове, затъкнати по него. Не ми се струва да казва той молитвата си — добави Хигс и гласът му ме достигна с въздушен писък. — Това ме прави неспокоен, като че ли и аз трябва да се присъединя към него. Обаче не съм протестант или мюсюлманин и не мога да се моля пред други като него. Ало! Чакай за момент.
Последва доста дълга пауза и след това отново се чу гласът на Хигс:
— Всичко е наред — каза той. — Беше една от прислужничките на Македа, чула ни и дойде да ни види кои сме. Както разбрах от нея, господарката й иска да дойде при нас — била нервна и не можела да спи.
Хигс се оказа прав, след десетина минути отново ни позвъниха, този път самата Македа. Тогава връчих слушалката на Оливър и се оттеглих в другия край на стаята. Да кажа истината, не съжалявах за обаждането, то ободри Оливър и ни помогна да си прекараме времето. Следното събитие, заслужаващо отбелязване, стана час по-късно. Джафет пристигна и изглеждаше много изплашен. Зададохме му обичайния ни въпрос: дали нещо не е в ред с проводниците. С изпъшкване той отговори, че жиците, изглежда, са в ред, но той бил срещнал призрак.
— Какъв призрак, магаре такова? — казах аз.
— Призракът на един от мъртвите царе, о лечителю, отвъд, в погребалната пещера. Това бе този с изкривените кости, който седи в най-далечния стол. Само че бе натрупал малко плът на кокалите си и аз ви уверявам, че изглеждаше ужасен, много свиреп.
— Така ли? А каза ли ти той нещо, Джафет?
— О, да! Много, о лечителю, обаче аз не можах да разбера всичко, защото езикът му е доста различен от моя и просто изплюваше думите си, както сурово дърво плюе искри. Мисля обаче, че той ме запита, как моят мизерен народ се осмелява да разруши неговия бог Хармак. Аз отговорих, че съм само слуга и че не зная, като добавих, че би трябвало да постави въпросите си на вас.
— И какво отговори той на това, Джафет?
— Че Хармак щял да дойде в Мур, за да уреди сметките си с абати, и че чуждестранните мъже ще постъпят умно, ако избягат бърже и далеч. Това е всичко, което разбрах. Не ме питайте повече. Не бих се завърнал отново в тази пещера, даже и ако ме направят принц.
— Той е научил какво ни казаха пратениците на Барунг — заяви Оливър иронично. — И не е чудно, това място е достатъчно мистериозно, за да накара кой да е да вижда привидения. Ще го повторя на Македа, ще я забавлява.
— Не бих го сторил на ваше място — отговорих аз, — съвсем не е весела приказка, а може би и тя се страхува от привидения. Освен туй — и аз показах часовника върху масата до батериите, — часът е вече десет без пет минути.
Ох! Тези последни пет минути! Те изглеждаха като пет века. Ние седяхме като каменни статуи и всеки от нас бе вглъбен в собствените си мисли, макар мен специално способността за ясно размишление да ме бе напуснала. Разни видения преминаваха през главата ми, без да се задържат, както вода се плъзга по мрамор. Можех само да прикова очите си на часовника, чиято секундна стрелка в трепкащата светлина на лампата и възбуденото ми въображение изглеждаше да расте до огромни размери и да скача от едната страна на стаята до другата.