Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Митрополитът завърши, олекна му. Вдигна малките си, останали без мигли очички, погледна ме усмихнат. Сякаш казваше: „На, това имам, това ти давам.“ Почувствувах се развълнуван, че ми поднасяше така, чистосърдечно, едва-що след запознаването ни, плодовете на целия си живот.
Очите му плуваха в сълзи.
— Как ти се струват теориите ми? — запита той и взе ръката ми между дланите си.
Погледна ме така, сякаш очакваше да узнае от отговора ми дали животът му е преминал напразно, или не.
Той трепереше, но аз знаех, че над истината стои един друг дълг на човека, много по-голям.
— Тези теории могат да спасят много души, отче — отвърнах аз.
Лицето на митрополита светна — целият му живот добиваше смисъл.
— Благодаря, чедо мое — прошепна той и стисна ръката ми нежно.
Тогава Зорбас скочи от ъгъла си.
— Аз имам една четвърта теория — каза той, — прощавай.
Погледнах го обезпокоен; митрополитът се извърна:
— Кажи, чедо мое, добра и благословена да е; каква теория?
— Че две и две правят четири! — рече Зорбас сериозно.
Митрополитът го изгледа смаян.
— И още една, пета теория, отче — продължи Зорбас. — Че две и две не правят четири. Избирайте и взимайте!
— Не разбирам… — промълви митрополитът и ме погледна, сякаш търсеше помощ от мен.
— И аз също! — каза Зорбас и избухна в смях.
Обърнах се към слисаното старче, промених разговора:
— С какви изследвания се занимавате тук в манастира?
— Преписвам старите ръкописи на манастира, чедо мое; а тези дни записвам всички епитети, с които нашата църква е окичила Дева Мария.
Въздъхна.
— Остарях — рече той, — не мога да върша нищо друго. Чувствувам се облекчен, като записвам всички тези украшения на Богородицата и забравям низостите на света.
Облегна се на възглавницата и захвана да нарежда с мърморещ глас, сякаш бълнуваше:
— „Неувяхваща роза, Благодатна земя, Лоза, Река, Извор, който разлива чудеса, Стълба небесна, Мост, Фрегата, Пристан, Ключ на рая, Зора, Факел, Светкавица, Огнен стълб, Воюващ пълководец, Непоклатима крепост, Непристъпна стена, Подслон, Убежище, Утеха, Радост, Тояга за слепците, Майка за сираците, Маса, Храна, Мир, Ведрина, Ухание, Пир, Мед и Мляко…“
— Бълнува, горкият… — каза тихо Зорбас. — Чакай да му метна отгоре едно одеяло, да не настине…
Пристъпи, метна отгоре му едно одеяло, оправи възглавницата му.
— Седемдесет и седем вида лудост има, чувал съм да разправят — рече той, — ала с този тук станаха седемдесет и осем.
Зазоряваше се вече. Дървеното клепало заби в двора. Наведох се през прозорчето и видях един слаб калугер с дълго черно було на главата; той обикаляше бавно около двора и удряше с чукче по едно продълговато дърво, което издаваше много мелодични звуци. Изпълнен с нежност, хармоничност и зов, звукът на клепалото се разля из утринния въздух. Славеят беше млъкнал и първите птички започнаха плахо да чуруликат сред дърветата.
Надвесен през прозорчето, слушах очарован внушителната мелодия на клепалото и си мислех — как един висок ритъм на живот може да западне, но да запази, празна вече, цялата си онази внушителна, изпълнена с благородство външна форма. Душата си отива, но оставя непокътната черупката си, която тя в продължение на толкова векове, като мидата, е устройвала, сложно, просторно, за да се настани изцяло в нея.
Такива празни мидени черупки са, казвах си аз, и великолепните катедрални храмове, които срещаме в шумните, неверующи вече градове; праисторически чудовища, от които е останал само скелетът им, разяден от дъждовете и слънцето.
Някой почука на вратата на килията ни; чу се мазният глас на иконома:
— Станете за утринната литургия, братя!
Зорбас скочи разярен:
— Какъв беше онзи изстрел?
Почака малко; мълчание. Калугерът навярно стоеше все още пред вратата, защото не чухме да се отдалечават никакви стъпки. Зорбас кипна.
— Какъв беше онзи изстрел, бре калугере? — извика той отново.
Разнесоха се стъпки, които бързо се отдалечаваха. С един скок Зорбас се намери при вратата, разтвори я.
— Пфу! Маскари! — изрева той и плю подир калугера, който бързаше да се махне оттук. — Попове, калугери, калугерки, епитропи, клисари, пфу!
— Да си вървим — казах аз, — тук мирише на кръв.
— Де да беше само кръв! — изръмжа Зорбас. — Ти иди на утринната, началство, ако това ти прави удоволствие; аз ще отида да поразчовъркам тази работа и да разбера какво става.