Магьосникът Куестър Тюс

Онзи кимна.

— Експерименти?

— Между другото — Бен отново се усмихна. — Сега ще можем ли да седнем и да поговорим като бизнесмени?

Майкъл Ард Ри не отвърна на усмивката на Бен, но му посочи стол и сам седна насреща му. — Всичко това е много интересно, господин Скуайърс. Но не бих могъл да ви помогна. Тук няма никакъв Абърнати. Цялата работа е една лъжа.

Бен сви рамене, сякаш беше очаквал тъкмо това.

— Както кажете — той удобно се намести, като се приведе напред. — Но ако Абърнати все пак съществува и се окаже тук, той би бил особено скъпа стока — и то за различни заинтересовани групировки. Готов съм да направя доста солидно предложение за него. Другият не промени с нищо израза на лицето си.

— Така ли?

— Ако е невредим.

— Но той не съществува.

— Да допуснем.

— Допускането ви не променя нещата.

— Бих го разменил срещу двайсет и пет милиона долара.

Майкъл Ард Ри ококори широко очи.

— Двайсет и пет милиона долара ли? — повтори той.

Бен кимна. Той, разбира се, не разполагаше с тези двайсет и пет милиона долара, за да откупи Абърнати. Та той преди всичко не разполагаше с такава сума изобщо. Но и не вярваше, че би могъл да откупи своя приятел срещу каквато и да било сума — ако Майкъл Ард Ри не се добере до медальона преди това.

Единственото, което се опитваше да направи, бе да печели време.

Дотук не му беше струвало много усилия.

Уилоу безшумно се промъкна през слабо осветените коридори на Гроум Уайт, като по нищо не се различаваше от сенките на нощта. Беше изтощена, магията, която използваше, за да остане невидима, изсмукваше и последните й сили. Беше й зле и непрестанно й се гадеше. От време на време така й призляваше, че се налагаше да спре и да се сгуши в някой тъмен ъгъл, където да почака, докато възстанови силите си. Тя знаеше какво става с нея. Умираше. Това ставаше постепенно, малко по малко всеки ден, ала симптомите бяха сигурни. Можеше да оцелее съвсем кратък период от време вън от собствения си свят — най-малко пък тук, при условия, в които почвата и въздухът бяха замърсени и отровени.

Не беше предупредила Бен за това. Нямаше и намерение да го направи. Бен си имаше достатъчно грижи, а и без това не би могъл да й помогне. А и тя знаеше какъв риск поема, когато реши да тръгне с него. Вината си беше изцяло нейна.

Тя вдъхваше застоялия въздух на замъка и й призляваше от дъха и миризмата му. Кожата й бе пребледняла и влажна от пот. Измъкна се с усилие оттам, където се беше скрила и бързо продължи да върви напред. Вече се намираше на втория етаж и бе близо до мястото, което търсеше. Усещаше го. И все пак трябваше да побърза. Бен можеше да й осигури не повече от няколко минути.

Стигна до еднокрила врата след завоя на коридора и долепи ухо да чуе, какво се говореше вътре. Усети нечие дишане.

Беше момиченцето, малката Елизабет.

Тя натисна дръжката. Ето защо се налагаше да дойдат в Гроум Уайт тъкмо през нощта — за да бъдат сигурни, че ще намерят момиченцето.