Първият крал на Шанара

— Скачай, Тей Трифънйъд, да си спасяваме кожите! Тук гъмжи от гноми! — Лицето и туниката й бяха изпъстрени с кръв. Той видя прорези и натъртвания по лицето й. Тя изви коня си към него така силно, че едва не го събори на земята, и му извика: — Хайде!

Нямаше време за умуване. Останалите от групата вече бяха яхнали конете и препускаха напред. Тей стъпи в стремето, което тя бе освободила, и се метна зад нея.

— Дръж се здраво за мен! — извика му Прейа. И сред вихър от прах, песъчинки и тропот на копита те се устремиха след останалите.

Беше кошмарно бягство. Гномите пешаци се бяха пръснали из цялото поле пред тях в усилието си да ги спрат, някои носеха прашки, други имаха лъкове. От север се появиха и гномите ездачи. Заедно те превъзхождаха по численост елфите близо четири към едно. Очевидно бяха твърде много, за да бъдат надвити в открита битка.

Джърл Шанара пое водачеството и препусна право към гномите пешаци. Причината за неговото решение беше съвсем явна. Единствената надежда на елфите бе да оставят далеч зад себе си гномите конници, а можеха да го постигнат само като наберат преднина и я поддържат. Ако свърнеха наляво, както се опитваха, да ги принудят гномите пешаци, щяха да се върнат отново към ниските хълмове и да се забавят, като позволят на конната дружина гноми да им отреже пътя. А ако завиеха надясно, щяха да се окажат точно пред ездачите. Нямаше никакъв смисъл да се връщат обратно. Затова им оставаше само да продължат напред, да минат през редиците на гномите пешаци и да се отправят на запад, защото и елфи, и гноми знаеха, че още не се е родил гном, който да настигне елф на кон.

Елфите-преследвачи яздеха през житното поле, някои в една нива, други — в друга, раздалечени толкова, колкото бе възможно, за да разредят редиците на вражеските стрелци и прашкари, да ги объркат, разделят и избягат от капана им. Гномите се щураха насам-натам, крещейки диво, и се опитваха да следват жертвите си. Елфите оставаха приведени над конете, за да се превърнат в по-малки мишени. Само Джърл стърчеше изправен на стремената, ревящ като безумец. Мечът му се въртеше над главата му подобно на смъртоносна коса. От своята позиция най-вляво, Тей можеше само да го наблюдава как се устремява направо в пастта на врага, а големият му червеникавокафяв кон скача лудо през браздите. Друидът знаеше какво прави приятелят му. Опитваше се да привлече възможно най-много гноми към себе си, за да осигури на другарите си по-голям шанс да се измъкнат.

Прейа му изсъска да се сниши и едрият й дорест кон кривна рязко по протежение на плитката клисура, която разделяше полето от хълмовете. На Тей му се стори, че чува как нещо изсвистява покрай главата му. Наведе се над стройния гръб на Прейа като защитна мантия, вкопчен здраво в кръста й. Усещаше как тялото й се движи под него, как се накланя на едната и на другата страна и как конят й откликва на тези повели. Той видя, че някой бяга пред тях, неясни очертания на ръце и крака сред житата. Нещо малко и твърдо се удари в рамото му и Тей почувства, че ръката му се вдървява. Отпусна хватката си около кръста на Прейа и помисли, че ще падне, но тя се протегна назад, хвана другата му ръка и му помогна да се закрепи на седлото. Достигнаха западния край на полето, прескочиха над дренажната дига към една широка окосена ивица и препуснаха към откритото поле. Тей рискува да хвърли един поглед през рамо. Гномите, явно вбесени, бяха коленичили в края на нивата и зареждаха прашките и лъковете си. Но стрелите и камъните вече не можеха да достигнат целите си.