Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
При тези думи останалите се спряха и се обърнаха. Тишината се разпростря и заглуши вълните от шепот, с който си казваха какво го е попитала.
Ранд също замълча. Оглеждаше вдигнатите към него лица. Най-накрая рече:
— Надявам се да се върна, но кой може да каже какво ще се случи. Колелото тъче така, както самото то пожелае. — Поколеба се под изпитателните им погледи. — Но ще ви оставя нещо, с което да ме помните — добави той и пъхна ръка в джоба на палтото си.
Изведнъж един от фонтаните до Покрива бликна оживял и водата се заизлива от устата на нелепите делфини, изправени на опашките си. По-нататък, от рога, вдигнат над главата на статуя на младеж, швирна силна струя, а още по-надалеч от шепите на две каменни жени също се заизлива живителна влага. Слисани и безмълвни, айилците гледаха как пред очите им фонтаните на Руйдийн оживявят.
— Отдавна трябваше да го направя. — Ранд несъмнено го промърмори на себе си, но въпреки плисъка на водата Егвийн го чу съвсем ясно. Шуртенето на стотиците оживели фонтани не се нарушаваше от никакъв друг звук. Натаил сви рамене, сякаш това изобщо не беше го изненадало.
Ала Егвийн се взираше в Ранд, не във фонтаните. Мъж, който можеше да прелива. „Ранд. Той все пак си е Ранд, въпреки всичко.“ Но всеки път, щом го видеше да го прави, все едно че го научаваше отново. Беше отрасла със знанието, че само Тъмния е нещо по-страшно от мъж, който може да прелива. „Може би Авиенда с право се бои от него.“
Но когато сведе очи към Авиенда, на лицето й изгря нескрита почуда. Толкова много вода бе зарадвала Авиенда също както Егвийн щеше да се зарадва от най-фината копринена рокля или от градина, пълна с цветя.
— Време е да тръгваме — обяви Ранд и обърна пъстрия жребец на запад. — Който все още не е готов, ще трябва да ни настигне. — Натаил го последва по петите, яхнал мулето. Защо Ранд позволяваше на този блюдолизец да стои толкова близо до него?
Вождовете на кланове тутакси започнаха да раздават заповеди и суматохата се усили десетократно. Деви и Водотърсачи затичаха напред, още Фар Дарейз Май се скупчиха около Ранд като почетна стража, включвайки по неизбежност и Натаил. Авиенда закрачи до Джейде-ен, вдясно от стремето на Ранд, следвайки скоростта на жребеца без усилие въпреки обемистите си фусти.
Егвийн яздеше до Мат, зад Ранд и неговия ескорт. Беше намръщена. Приятелят й отново бе изписал на физиономията си онази негова мрачна решимост, сякаш му се налагаше да напъха ръката си в змийско гнездо. „Трябва да направя нещо, за да му помогна.“ А захапеше ли със зъбки някой проблем, Егвийн не се предаваше.
Разположена удобно на седлото си, Моарейн потупваше извитата шия на Алдийб с облечената си в ръкавица ръка, но не тръгна веднага да последва Ранд. Хаднан Кадийр извеждаше фургоните си на улицата, подкарал своя начело. Трябваше да го накара да разглоби фургона, за да го натовари, както и другия след него: амбулантът беше достатъчно наплашен от Айез Седай, за да го направи безропотно. Вратата тер-ангреал беше в задния фургон, овързана с платнище толкова здраво, че никой повече не можеше да пропадне неволно през нея. Дълга редица айилци — Сейа Доон, Черни очи — крачеше от двете страни на кервана.
Кадийр й се поклони от капрата и вдигна шапката си, но погледът му се плъзна назад към колоната, проточила се чак до големия площад, обкръжен от гората тънки стъклени колони, които вече искряха под лъчите на утринното слънце. Да можеше, щеше да прибере всичко, което имаше на този площад, а не само малката част, която можа да се побере на фургоните. Някои от предметите бяха прекалено големи. Като трите тъмносиви метални пръстена например, всеки от които широк повече от две крачки, изправени на ръб и съединени по средата. Около това странно творение беше опната кожена връв, за да предупреждава, че никой не може да се приближава без разрешението на Мъдрите. Не че някой щеше да напира да го направи, естествено. Само вождовете на кланове и Мъдрите пристъпваха на площада донякъде спокойно. Само Мъдрите си позволяваха да докосват каквото и да е там, и то с голяма сдържаност.
В продължение на неизброими години второто изпитание, пред което заставаше една айилка, пожелала да стане Мъдра, бе да навлезе сред дебелия пояс от блестящи стъклени колони и да види точно това, което виждаха мъжете. Преживяваха го повече жени, отколкото мъже — Баир твърдеше, че е защото жените били по-корави, докато според Амис онези, които са твърде слаби, за да оцелеят, бивали отсявани много преди да стигнат до тази точка — но това не беше сигурно. Онези, които оцеляваха, не бяха белязани. Мъдрите твърдяха, че само мъжете имали нужда от видим белег — за една жена това, че е останала жива, било достатъчно.