Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Не й се искаше да се прибере и в стаята си и слезе долу, във фоайето. Там седеше и се измъчваше от скука Мацуока. „Ето го удобният случай“ — помисли си Кейко и се приближи свенливо:
— Ще ви преча ли?
— Какво говорите, какво говорите… Страшна скука — зарадва се Мацуока. — Човек, който е свикнал да живее по точен график, не знае какво да прави, ако неочаквано се отмени предвидената му работа и се създаде излишък от свободно време.
— Прав сте, ужасно досадно е — съгласи се с него Кейко. През прозореца се виждаше отрязък от бурното море. За разлика от вчера небето днес бе облачно.
— Времето се развали съвсем, на човек не му се иска да пътува никъде.
— Нима се задава тайфун?
— А-а, не, мисля, че ще ни засегне само с края си. А къде е Домото, в стаята си ли е?
— Струва ми се, че е решил да си почива — равнодушно повдигна рамене Кейко.
— Як старец. Сигурно събира сили. — В очите на Мацуока, който разглеждаше Кейко, прозираше любопитство. Това беше преценяващият поглед на човек, комуто никога не са липсвали жени.
— Струва ми се, че съм ви виждала някъде — наведе очи Кейко.
— Така ли? Къде? — заинтересува се Мацуока.
— И аз не мога да си спомня. Дали във „Валпургия“, дали в „Амарилис“, а може би и някъде другаде. — Кейко насочваше внимателно разговора, накъдето й бе нужно.
— Значи, ти си работила във „Валпургия“ и „Амарилис“? — хвана се Мацуока.
— Да — отговори смутено Кейко.
Като научи каква е професията й, Мацуока подобри настроението си. Щом тази жена се продава за пари, лесно може да я има.
Сутринта, едва станал от леглото, Хирано разгърна един нов столичен вестник и не повярва на очите си: на най-видно място на първата страница, под едро набрано заглавие: „УНО разглежда въпроса за закупуването на непилотиран изтребител“, се съобщаваше подробно за самолета RPV-81 — „Черното копие“, и за вероятността той да бъде приет на въоръжение. Това беше информацията за самолета, която „Сагами шимпо“ получи от Кейко Накамура, но се въздържаше от публикация, тъй като се грижеше за сигурността на Кейко.
В статията се говореше за характеристиките на самолета, който е способен да носи ракети с ядрени бойни глави, и за значението на неговото базиране в Япония в рамките на японо-американската отбранителна стратегия. Обяснено беше по какви причини посредник при закупуването на непилотирания изтребител ще бъде търговската фирма „Сумикура“, а не „Кокубу“.
— Как е могла да изтече тази информация?! — Хирано едва ли не се завайка от яд: да измъкнат изпод носа им такъв материал!
— Чувай, ти чете ли „Майчо“? — крещеше в телефонната слушалка Итецу Кенджо.
— Току-що го прочетох.
— Как да се разбира това?
— И аз не зная.
— Да не си им дал ти материала?
— Какво говориш! Отде накъде бих им го дал, защо ми е притрябвало?!
— Нали заради теб го задържахме. Толкова се тревожеше за информатора, настояваше да не публикуваме статията. — По интонацията на Кенджо можеше да се съди, че е бесен от яд.
— Защо се сърдите на мен? Аз съм учуден не по-малко от вас.
— Ела веднага. Трябва да поговорим. — Кенджо трясна слушалката, без да дочака отговор.
На път за редакцията Хирано мислеше над съдържанието на статията. В нея се казваше предпазливо, че „въпросът се разглежда“, но от тона на текста се чувствуваше, че правителството вече е взело неофициално решение самолетът да бъде приет на въоръжение. Съдържаше се и намек, че зад смяната на фирмата посредничка и зад маневрите за натрапване на този тип самолет стои някой си високопоставен правителствен чиновник. Статията беше написана така, че всеки запознат с политиката читател можеше да се сети: „високопоставеният чиновник“ не е никой друг освен Кенсей Домото.
Всичко в статията съвпадаше със сведенията, които Хирано получи от Кейко. Достоверността на материала се потвърждаваше по най-неочакван начин, но самата Кейко едва ли би могла да отиде в друга редакция.
„Откъде им е станало известно?“ — чудеше се и не можеше да се начуди Хирано. Той долетя в редакцията един час по-рано, отколкото обикновено, не успя дори да закуси. Там вече го чакаше Кенджо.
— Е, какво? Проумя ли какво е станало? — Главният редактор като че ли се беше поуспокоил.
— Нямам представа.
— Що за вестникар си тогава!
— А вие досетихте ли се?
— Общо взето.
— И кой все пак е информирал „Майчо“?
— А ти си поразмърдай малко мозъка, кой ще пострада от тези разобличения?