Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Загледана през прозореца на колата в калейдоскопично сменящия се пейзаж, Кейко усети остро разликата между собствената си безотговорност като пътешественичка и безотговорността на пътуващите заедно с нея Домото и Мацуока.
— Казват, че на острова имало интересен обичай, така нареченото „погребение на вятъра“ — каза Домото, загледан безразлично в морето.
— Точно така. Току-що преминахме река Акиригами; в пещерите по бреговете й още са се запазили скелети — около триста разрушени от времето черепа — потвърди седящият зад кормилото Ошима.
— Защо „на вятъра“? — попита недоумяващо Кейко.
— В старо време имало такъв обичай — оставяли трупа на морския бряг или в планините, докато от него оставал само скелетът. На различни места в острова са открити следи от такива погребения.
— Какъв ужас …
— Старинните гробища в Амаги, които току-що отминахме, са най-големите и най-достъпните за разглеждане. Ако искате, можем да се върнем. — Ошима намали скоростта и погледна въпросително Домото.
— Е, какво ще кажете? — почна да се колебае Домото. На него му се искаше да пристигне по-скоро в прохладния хотел и да се усамоти с Кейко. Затова остана съвсем доволен, когато тя каза: „Не искам. Страх ме е!“
— Хайде, карай! — подкани той шофьора. Шосето зави от брега към планината, обрасла със субтропична растителност. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-гъста и по-висока ставаше девствената гора. Въздушните корени на дърветата се гънеха и преплитаха чудновато над земята. Те сякаш бяха оголените им вътрешности — странно и зловещо зрелище.
— Знаеш ли какво си помислих… — промърмори Домото, очевидно обръщайки се към Кейко. Тя го погледна.
— Ако убиеш човек и захвърлиш трупа му на вятъра, никой нищо няма да научи…
— Престанете, плашите ме… — настръхна от страх Кейко.
— Ха-ха-ха, пошегувах се! — И Домото наистина се опита да обърне всичко на шега. Шосето тръгна по нанадолнище и отново започна да се вижда морето.
През тази нощ Кейко дълго не можа да заспи. От ума й не излизаха думите на Домото: „Ако убиеш човек и захвърлиш трупа му на вятъра, никой нищо няма да научи.“ Въображението й нарисува зловеща картина — трупове, разпрострени на върха на скала, трупове в крайбрежните пещери; изгаря ги слънцето, плиска ги прибоят, кълват ги птици, остават само скелетите …
Неусетно изплува образът на Мари. Нима са я убили, а трупа й са „погребали на вятъра“?! Кейко отпъждаше от себе си тази мисъл, но тя се връщаше отново и отново. В съвременна Япония не е толкова лесно за убиеца да се избави от един труп. Разбира се, сега не съществува древният обичай, но нали трупът може да бъде скрит някъде, а след това останките да бъдат пренесени на „гробището за кости“ — и всичко ще е скрито-покрито.
Кой би се решил на такава зловеща постъпка? Домото? Но нима тогава би се осмелил да пуска подобни шеги? Мацуока се уплаши от статията в списанието. Изглежда, че той е имал неприятности в „Джошокаку“, но не се знае дали са били свързани с Мари.
Но къде изчезна образът на Мари? Нещо пълзи по лицето й. Пълчища от морски криви раци! Кейко изкрещя, но не чу гласа си. Изкрещя отново и се събуди. Гледаше я череп. Сега вече закрещя истински.
— Кейко, какво ти стана? Лош сън ли сънува? — попита я черепът с гласа на Домото.
На сутринта в морето се развилня буря и се наложи пътуването до остров Морското конче да бъде отложено.
За да отидат до острова, трябваше да наемат рибарско корабче, и то не много голямо, за да не предизвикат съмнение и разговори. А малките корабчета зависят от капризите на времето. Пък и какъв смисъл имаше да плават в буря?
Домото като че ли беше доволен от непредвиденото забавяне, но Мацуока нервничеше. Той, министърът, е принуден да седи и да чака по-хубаво време на някакъв си загубен остров. Но Мацуока не смееше да показва открито недоволството си, сдържаше се.
Умореният от пътя Домото се прибра в стаята си и разреши на Кейко да се разходи по острова. Нея я интересуваше най-много „гробището за кости“, но й беше страшно да отиде сама. Все й се струваше, че там ще види тялото на Мари, изядено от морски раци, както в снощния си сън …