Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Отраснала на север, Кейко беше свикнала да мисли, че лятото е несигурно, променливо. За пръв път през живота си достигаше толкова далеч на юг. В Кагошима се качиха на друг самолет и отново полетяха в южна посока. Лятото в тукашните краища се струваше на Кейко като същинско живо същество, изпълнено с енергия и жизнена сила. То не бе кратковременно и преходно, а нещо неизменно, трайно, пуснало дълбоки корени. И небето, и облаците, и водата — всичко пламтеше, всичко се разтапяше в огнената му пещ. Тук нямаше бледи полутонове. Природата блестеше с живи, чисти, силни багри.
— Кейко-сан, ти просто си залепнала за илюминатора! Сякаш летиш за пръв път със самолет — подвикна й Домото, който седеше до нея.
— Никога не съм идвала толкова на юг — отговори Кейко, без да откъсва поглед от морето. Тя помоли специално Домото да поръча за нея място до илюминатора.
— Няма нищо по-скучно от това да летиш със самолет. Само облаци. Дали е юг, дали е север — все едно — прозина се Домото. Искаше му се да побъбри с Кейко.
— Какво говорите! Тук всичко е съвсем друго, не е като на север — и облаците, и морето.
— Радвам се, че ти харесва.
— Струва ми се, че съм попаднала в пламтящата пещ на лятото. — Кейко въздъхна и замижа от заслепяващите лъчи на слънцето, които се отразяваха от морската шир, прозираща между облаците.
— Охо, това е нищо, да видиш какво ще бъде на острова. Адска жега.
— Аз съм толкова зиморничава! Жегата не ме плаши.
Като се убеди, че не може да откъсне Кейко от прозореца, Домото въздъхна разочаровано и започна да прелиства списания. Погледът му се задържа ненадейно на една страница. В рубриката „За какво пишат вестниците и списанията“ се казваше:
„… Серията очерци на «Сагами шимпо» за историята на знаменити сгради предизвика благосклонни отзиви сред читателите: пред тях се разлистиха неизвестни страници от миналото. Досега вниманието на вестниците привличаха само забележителностите на столицата, но сега «Сагами шимпо» се насочи към провинцията. Началото на новата серия ще бъде положено от очерк за «Джошокаку» — дома за приеми в град Куресаки, префектура Хирошима, който принадлежи на компанията «Кокубу джукогьо»… Ще видим какви сюрпризи ни очакват, за какви интересни неща ще ни разкаже вестникът. Сградата е пазителка на тайни. В нея очевидно ще се намерят и тайни кътчета, недостъпни за външно око. Би ни се искало перото на очеркиста да ги опише.“
Вниманието на Домото беше привлечено от двете имена — „Сагами шимпо“ и „Джошокаку“. Второто му беше добре познато, наминаваше доста често там, но „Сагами шимпо“… Като че ли бе чувал някъде това име.
— „Сагами шимпо“, къде съм го чувал? — промърмори той под носа си, но това беше достатъчно за Шиндзо Мацуока, който седеше от другата страна на пътеката, да се стресне.
— Какво казахте? — попита той. Домото му подаде списанието.
— Ето, погледни. „Сагами шимпо“ — нещо познато, а не мога да си спомня откъде. Говори ли ви нещо това име?
— „Сагами шимпо“ ли? … — Мацуока се намръщи.
Кейко, която гледаше през прозорчето като омагьосана, също се сепна, като чу познатото име. Защо ли са си спомнили за „Сагами шимпо“? Но заетият в разговора си с Мацуока Домото не забеляза промяната в настроението на своята спътничка. Кейко напрегнато се заслуша, без да отделя погледа си от прозореца.
— Е, какво, спомнихте ли си?
— Струва ми се, че е онова гадно вестниче, което измъкна на бял свят историята с пробното пускане в експлоатация на регенерационната инсталация…
— Да, да, точно така! Разбира се, то е. „Сагами шимпо“ — достигна до Кейко гласът на Домото.
— Дайте да погледна. — Мацуока се зачете в статията.
— Много хубаво място са намерили — „Джошокаку“. Отракани момчета са тия от „Сагами шимпо“, нищо, че са от провинцията — каза възхитено Домото.
— Но нали там не пускат журналисти? — В гласа на Мацуока още живееше някаква надежда.
— Ако се съди по статията, те вече са били там.
— Нима не закриха „Джошокаку“ за журналисти?
— Не съвсем, просто там има нещичко, което предпочитат да не показват — неприлично се закикоти Домото.
Кейко познаваше достатъчно добре стария циник, за да разбере какъв смисъл влагаше в тези думи. С „Джошокаку“ са свързани най-сладките му спомени.
Но на Мацуока не му беше до смях. Кейко го погледна крадешком и разбра, че е ядосан. Когато тя, все едно че нищо не е чула, се обърна към спътниците си, Домото зарадвано я попита:
— Е, какво, нагледахме ли се на пейзажи? — и като взе ръката на Кейко, започна старателно да я милва по дланта.