Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
— Омръзна ми вече — само облаци и вода — измърка тя, като се умилкваше на стареца.
— След двайсетина минути ще кацнем на Токуношима. Потърпи мъничко.
— А какво ще има там? Интересно ли ще е? — Кейко погледна Мацуока, вече без да се прикрива. Той четеше внимателно статията.
— Разбира се! Ще опитаме от всичко до насита… Най-свежите дарове на морето. — На Домото вече дори не му минаваше през ума за „Сагами шимпо“.
— Само за ядене си мислите! — престорено се разсърди Кейко.
— Всъщност и ти си „дар“ …
— Аз?
— Разбира се. Ти даряваш щедро щастие, а аз… — Домото прошепна края на фразата в ухото на Кейко, Тя леко се изчерви.
— Фф-у-у! — Кейко беше чувала толкова цинизми през живота си, че те ни най-малко не я смущаваха. Но понякога се правеше на срамлива, защото това се харесва на мъжете. Беше се научила да се изчервява и да плаче, когато си поиска. И все пак тази простичка игра предизвикваше възторг дори у такива опитни мъже като Домото.
— Хайде де, нали и на теб ти харесват тия мръсни работи, ха-ха-ха — закиска се той, без да забележи, че спътникът му Мацуока не е на себе си.
Самолетът кацна в Токуношима точно на време. На летището ги посрещнаха само няколко служещи в „Кокубу джукогьо“, тъй като посещението се държеше в тайна. С един от тях, Ошима, Кейко беше позната. Той се въртеше постоянно около Домото. Кейко беше се срещала с него няколко пъти, но днес и двамата се престориха, че се виждат за пръв път.
На летището ги чакаха малки леки коли, изпратени от компанията. Посрещането беше прекалено скромно дори за посещение инкогнито… Очевидно компанията се стараеше да не дразни населението на острова, което протестираше против строежа на завода за преработка на ядрено гориво. На Домото и Мацуока не обръщаха внимание и туристите, които летяха със същия самолет. Съвсем друго щеше да е, ако на тяхното място бяха известни артисти или певци. Но туристите навярно пак биха останали равнодушни, дори ако научеха, че тези двамата носят със себе си плана за превръщане на един прекрасен остров в гигантска фабрика за разпадане на атома. Туристите се интересуваха само от очакващите ги развлечения, а всичко друго, дори осигуряването на Япония с енергия и съдбата на островите, не ги засягаше ни най-малко.
Но Домото и Мацуока бяха съвсем доволни от равнодушието на своите спътници. Кейко не знае нищо за истинските цели на това пътуване, а жителите на острова могат да се възмутят, че при тях са пристигнали самият Домото, известен с връзките си с „Кокубу“, и началникът на Управлението за национална отбрана.
Домото и Мацуока побързаха да седнат в колите, а до шофьорите се настаниха секретарите им, пристигнали със същия самолет.
Летището се намираше в северозападната част на острова, върху част от площта на пресушена лагуна. А административният център — град Токуношима, е в югоизточната част; той е създаден през 1958 година след сливането на селището Камецу със село Хигаши Амаги. Хотелът се намираше в самия град, в района Каметоку. Колите излязоха на обиколното шосе, прокарано по крайбрежието.
В далечината се белееха ослепително пясъчни плажове, морето с живописните коралови рифове блестеше. Когато самолетът кацаше, морето около малките островчета прозираше до самото дъно, а сега, след пладне, искреше с безброй слънчеви отблясъци. Да кажем, че то беше ослепително, би означавало да не кажем нищо — то бе просто пълноводие от лъчиста светлина. Но влажността беше малка и предсказанието на Домото за адска жега не се сбъдна. Още повече че откъм морето подухваше освежителен ветрец.
Къщите на острова бяха нанизани по крайбрежието. Пред всяко жилище имаше градинка, в която растяха нагъсто папая, банани, сагопи палми, пламтяха с алените си цветове хибискуси. В плантациите отглеждаха захарна тръстика.
Пейзажът покрай шосето смайваше с разнообразието си. Зад обширната зелена равнина се спускаха стръмно към морето скали. Мусоните и вълните, назъбили и шлифовали безжалостно брега, бяха оставили върху скалите многовековни следи. В тихия летен ден островът се разкриваше пред погледа с цялото си великолепие.
След това пиршество на лятото изглеждаше, че дори самата природа се е разнежила от блаженство. А на пътешественика друго не му е нужно. Какво го интересуват несполуките на живеещите тук хора, техните борби за съществувание и белезите, които са оставили в душите им.
Картините на странствуването са прекрасни тъкмо защото човек просто ги наблюдава, без да вниква в дълбочината на нещата и събитията. Но от момента, когато той реши да се привърже към новото място, сякаш се преселва от разкошната стая за гости в скромната килийка на всекидневието. И красотата, която се вижда през нейното прозорче, вече не е оная празнична красота, която е преминавала покрай него, без да го засегне, а нещо скъпо, нещо, без което той не може. Човекът вече няма право да взема от живота само прекрасното. Иска или не иска това, той е длъжен да изпие до дъно чашата на живота. Животът не иска съгласието на хората, но човек се стреми инстинктивно да бяга от всичко страшно и тъжно. И ако чуждият човек, дошъл тук, само се плъзга по повърхността, това още не е най-лошото, но тежко му, ако е дошъл да разрушава, да тъпче, да мърси. Тогава го чака яростната съпротива на коренните жители.