Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Отляво и отдясно седяха облегнати на стените неговите хора — и всеки можеше, ако поиска, да докосне човека до себе си, дори можеше да докосне двама души едновременно. А той, Кубрат, седеше самичък, вдигнат една стъпка над другите. И всички чакаха той да проговори. Лъжа беше, че някой от тези хора се надява да го убеди или да го накара да промени казаната дума. Дори жрецът на Конника знаеше, че Кубрат ще слуша, а после ще се изправи и ще каже своята дума. И някои от тументарканите дори не се страхуваха скритом да дремнат, защото — все едно — щеше да стане, каквото каже ханът. И те очакваха думата му, и щяха да станат и да тръгнат натам, накъдето посочеше ръката му.
И синът му Аспарух седеше като чужденец в средата на редицата и също чакаше неговата дума или неговия знак…
А Кубрат не искаше да говори, не искаше да решава и да сочи с ръка. И той разбра и повярва, че каквото и да говорят днес, каквото и да решат, все едно — реките щяха да текат в коритата си, а народите щяха да вървят по своите пътища, по волята на боговете или по прищевките на случая. Щеше да стане това, което трябваше, или това, което се случеше. Нима човешка воля беше решила да премести междите между народите и племената, та светът след четиридесет години не можеше да се познае? Защо стоеше той, Кубрат, самотен до празната маса, вдигнат цяла стъпка над другите мъже?
И на Кубрат се прииска да оброни глава върху дланите си и да остави хората да говорят каквото си щат.
Тогава хан Кубрат извади ножа си, стисна го в десницата и положи лявата си длан с разтворени пръсти върху масата. И с бързи удари той забиваше острието дълбоко в дървото между пръстите, удар след удар, толкова дълбоко, че измъкваше ножа с усилие. И като изреди пръстите на лявата ръка, Кубрат хвана ножа с лявата ръка и също така бързо започна да забива острието между пръстите на дясната ръка. А после вдигна дланта пред очите си, та разгледа пръстите си. И върху тях нямаше драскотина. И като разбра, че ръката му е твърда, а погледът остър, Кубрат дълбоко въздъхна и каза:
— Мои багаини и боили, знаете за какво съм ви събрал. Ван Фу, говори!
Защото слънцето изгрява от изток и пръв говори съветникът със сивата дреха.
Но Кубрат не гледаше Ван Фу, а сина си Аспарух.
И Аспарух гледаше баща си. Искаше му се да стане и да отиде при него, защото никога не беше стоял така настрани и никога други хора не бяха стояли между него и баща му, та да ги разделят. И Аспарух се усети чужд на тези хора и се изненада, че ги усеща като чужденци, защото всичките ги познаваше, а сега те бяха променени, та изглеждаха съвсем различни. Изненада се, защото разбра, че всъщност не ги познава, че е виждал само една страна от лицето им и дори само върха на носа им. И едновременно разбра, че е невъзможно да ги опознае, затова се отдръпна от тях. Призна си, че трудността на познанието води до отказ и до отдръпване.
И така — Аспарух беше отчужден и самотен и не знаеше, че и баща му Кубрат е самотен.
14.
Тогава първи се изправи Ван Фу, облечен в сива копринена дреха, съветникът за страните откъм изгряващото слънце.
А беше Ван Фу тънък и прозрачен като нарисуван върху светлосива коприна с тъмносив туш, и то с върха на тънка четка. И кожата на лицето му беше нежна като коприна, подготвена за писане, та лицето му имаше добра памет, защото и най-слабият удар оставяше белег върху него. И тъй като Ван Фу имаше да помни много неща, по лицето му имаше много белези, но и те бяха чисти и бледи, като нарисувани. А цялото му лице беше оплетено в тънки и едва видими бръчки, като че ли върху него падаше сянка от паяжина. Така се беше напукал лакът върху картината, която изобразяваше Ефросиния, дъщерята на Ираклий, картина, изпратена на Мохо шад, за да види бъдещата си жена. И Ван Фу често гледаше картината, която пазеше в един от своите сандъци, и сам се учудваше колко много мрежата от пукнатините върху лака прилича на паяжината от бръчки върху лицето му. И се чудеше какво ли би прочела майка Акага в тези пукнатини върху лака, тъй като тя умееше да чете по бръчките на лицето.
А дойде Ван Фу край хан Кубрат ето как.
Когато господарят на Шанси — той се наричаше Ли Юан и по-сетне стана първият император от династията Тан — тръгна срещу столицата Чанъан, тогава Ван Фу беше млад човек от богато семейство на търговци, който мислеше, че денем слънцето се запалва, за да му свети, а нощем луната стои само заради него на небето. Този, младият Ван Фу, повярва на големите приказки на Танците, които с укази обявиха, че освобождават селяните, продадени в робство за дълг, а с други укази сложиха срок на работата, която селяните бяха длъжни да свършат за господарите си. И Танците обявиха, че прощават на въстаналите селяни, дадоха ориз на гладните и в началото строяха диги и канали, а не дворци. И Танците отмениха данъците, които търговците плащаха на всяка река и всеки мост, та китайските кервани тръгнаха в четирите посоки на света. И Ван Фу от сърце и със съвест работеше за Ли Юан. Но когато императорът обвини будистките монаси, че строят манастирите си на людни места, за да грабят по-добре лековерните селяни, и когато императорът ги нарече алчни грабители, та започна да затваря будистките храмове, тогава Ван Фу се отдръпна от императора, защото сам следваше учението на Буда. И това го възвиси, тъй като будистките духовници победиха Ли Юан и го накараха да се откаже от престола. А Ли Шимин, вторият император от Танците, познат повече с храмовото си име Тайцзун, покровителстваше будизма и даде лилава лента на Ван Фу. Така Ван Фу пиеше от нефритова чаша вино от Лянчджоу и вино от реката Съзяохе, а ядеше варено камилско копито и върху трапезата му вдигаше ухание печена риба от „небесното езеро“ Лин и жълтееха дунтински портокали. Но Ван Фу пиеше най-скъпите вина и ядеше най-изисканите ястия не защото беше лакомник, а защото искаше всичко, което го заобикаля, да бъде най-хубавото и най-доброто в поднебесната империя. И лехите в градината му бяха подредени като гънките на копринената му дреха.