Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Дафни почувства как сърцето й заудря гърдите. Слънцето започна да жари кожата й. Жегата стана непоносима.
Тя бръкна в чантата и измъкна бутилка минерална вода.
Момчето, което срещна на площада, беше право. Трябваше да извести, че пристига. Не го направи. До последния миг не беше убедена, че ще тръгне. Не искаше да всява смут в живота на тези хора. Нито да ги засипва с празни надежди.
Завъртя капачката и стисна отново дръжката на чантата. Къщата й се стори отчайващо далече. Пътят, който водеше към фермата, изглеждаше мъртъв. Дафни не чуваше никакъв звук. Не долавяше никакъв полъх. Не забелязваше никакъв признак на живот.
Ненадейно усети, че умората я връхлита с неподозирана сила. За първи път през този безкраен ден се запита дали постъпи правилно като тръгна насам.
Тя дръпна края на шапката върху лицето си и пое отново по пътеката.
Стисна зъби и почувства как дръжката на чантата се впи в рамото й. Беше късно да се върне назад. Изведнъж Дафни чу лая на кучето и се закова на място. Пазачът известяваше за пристигането на неканен гост. Тя облиза нервно устни.
През цялото време, докато пътуваше насам, се опитваше да си внуши, че единствената причина, поради която се намира тук, е онази глупава история с ченгето Делийски. Дафни тръсна глава. Решимостта възвърна силите й. Тя застана пред високата дървена порта и огледа таблото със звънците. Посегна към бутона, под който беше изписано името, но веднага отдръпна ръката си. Бутна вратата с върховете на пръстите си и първото нещо, което съзря, беше недружелюбната физиономия на песа.
Животното видя как посетителката прекрачи прага. Но вместо да се нахвърли срещу нея, отстъпи примирено назад. Дафни се поколеба. Изчака няколко секунди, след това пристъпи уверено върху покритата с огромни каменни плочи пътека.
Някъде се открехна врата. Изведнъж всичко наоколо замря. На прага на къщата изникна стройна мургава млада жена с падаща до кръста катраненочерна коса. Непознатата беше облечена в късо бюстие и панталонки, изрязани над коленете.
Дафни отстъпи назад. Завлачи чантата обратно по плочите. Потърси обяснение в безцветните очи на кучето, но откри там само любопитство.
Песът следеше напрегнато всяко движение на новодошлата. Ушите му бяха щръкнали. Синджирът се въргаляше в пръстта.
Смехът на жената с дългата коса разбуди тишината. Дафни понечи да прекрачи прага на портата заднешком, но се препъна, залитна и се вкопчи в рамката на портата.
Непознатата извърна глава и в този миг погледите им се срещнаха. Жената с късите панталонки изгледа изпитателно гостенката. Издърпа косата върху рамото си и се отправи към навеса.
Едва сега Дафни забеляза лъскавия мотоциклет, сгушен в сянката на плевника. Чаровната посетителка избута тежката машина към оградата зад къщата. Отвори вратата, която отвеждаше към градините. Възседна мотора и се спусна по склона.
Дафни притвори зад гърба си тежката дървена порта. Отмести поглед към кучето и след като не откри в малките му кръгли очи зъл пламък, закрачи по-спокойно върху нагорещените плочи.
Домакинът се готвеше да затвори вратата, когато съзря гостенката. Дафни видя как зениците му се разшириха от изненада. Чертите му се изопнаха. Върху лицето му се изписа объркване.
Гаврил постоя няколко секунди, загледан в поруменялото от слънцето лице на жената срещу него. След това изрече първото нещо, което му дойде наум:
— Какво правиш тук, Дафни?
Гостенката се усмихна. Бяха изминали толкова години, а продължаваше да притежава власт над този човек. Да извиква в погледа му онзи внезапно разгарящ се плам на възторг и първично любопитство.
— Дойдох да се погрижа за детето си. — Въпреки че изрече думите тихо, в гласа й прозвуча непоколебимост.
Гаврил постоя няколко мига неподвижно, след това се отмести от прага. Дафни пристъпи и усети, че я облъхна хлад.
— Хубаво е тук — усмихна се тя, оглеждайки вътрешността на къщата.
Домакинът затвори вратата и се загледа в стройната фигура на посетителката.
— Знам, че трябваше да се обадя, но до последния момент не бях сигурна, че ще тръгна… — Тя сведе поглед. Шапката скри лицето й.
— Някога взимаше по-смело решения… Тръгваше, без да се колебаеш…
— С годините човек започва да обмисля всяка крачка… — Дафни свали внимателно шапката и я остави в края на дивана.