Пратеникът от езерото Гарда

— Ние ще тръгваме — изрече малко припряно младият мъж.

— Чакай! Трябва да ти кажа и друго…

Свещеникът премлясна.

— Когато Роко пристигна за първи път в селото, баща ти нямаше представа, че… момчето е негов син. Научи го после, когато ти вече си беше тръгнал. Не знам как италианчето е узнало истината. Знам само, че старият Рочели и до ден-днешен е убеден, че синът му идва тук единствено за да уважи паметта на майка си.

Дарко облиза устни. Не можеше да е сигурен дали историята не е скалъпена в старческото съзнание на свещеника. Старите хора обичаха да си измислят разни неща и да карат останалите да вярват в тях.

Той усети потните пръсти на детето в здравата си длан.

— Да дойдете пак! — Свещеникът размаха ръка да ги изпроводи.

Дарко кимна. Не искаше да дава обещания, които не беше убеден, че ще изпълни. Всичко, което чу, му се струваше невероятно. И все пак вероятно в целия този хаос от случки и събития, от преливащи емоции и непримирими сблъсъци имаше немалка доза истина.

Свещеникът беше прав. Трябваше да прогони демоните от миналото. Да прочисти съзнанието си и да се вслуша в гласа на сърцето си. Тогава може би щеше да повярва.

Дарко закрачи по прашния път, стискайки здраво малката длан на сина си.

В края на краищата, на кого друг би могъл да вярва човек, ако не на един предан служител на Бога?