Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Гълъбина пусна дънера и огледа разранените си длани. Пристигането на Дафни беше само камък, захвърлен в спокойните води на ежедневието им. Скоро вълнението щеше да замре. Повърхността да възвърне обичайния си огледален блясък.
Тя огледа омазаните с кал галоши. Цял живот газеше в калта с надеждата Гаврил да я забележи. Да спечели един негов поглед. Един мизерен жест на внимание. Но Герев винаги се целеше в непостижимото. Беше пропилял най-хубавите години от живота си, робувайки на един блян. Този път отново щеше да остане разочарован. Неговата принцеса нямаше да издържи и ден в калта. Щеше да се върне при принца, някъде там, в замъка по бреговете на езерото Гарда.
Гълъбина подсмръкна и закрачи между боровете. Извърна глава. Дървените капаци на балкона стояха широко разтворени, но Дафни беше изчезнала. Беше пристигнала единствено, за да разклати душевния му мир. Да напомни, че съществува. Да му покаже за пореден път, че принадлежат към два различни свята.
Психоложката стигна до сенчестата поляна. Този път мястото й се стори още по-неприветливо. Дафни притежаваше тази способност. Да прави нещата да изглеждат грозни и отблъскващи.
Погледна през рамо. Клоните на дърветата й пречеха да види къщата. Пречеха й да види ясно бъдещето.
Гълъбина затътри крака върху меката пръст. Най-късно до утре в три тази жена щеше да е напуснала селото. Щеше да е изоставила къщата. Да се е изнесла от живота им.
Гъдева се опита да поеме въздух с пълни гърди, но буцата задръсти отново гърлото й. Мразеше пророчествата, които я отвеждаха към неочаквани разкрития. Но повече от всичко мразеше онзи приглушен вътрешен глас, който й нашепваше, че този път очакванията й няма така лесно да се сбъднат…
86
Беше изгубила представа за времето. Поклащаше се равномерно в поскърцващия люлеещ се стол, когато дочу задъхания рев на субаруто. Трепна, но не се изправи. Остана загледана в неподвижните върхове на боровете, които се издигаха пред погледа й като мрачен декор от отдавна завършила драма.
Зад къщата се простираше гората. Гъста, тъмна и непроходима. Дафни притвори очи. Заслуша се в тишината, но не улови нито шум от приближаващи стъпки, нито откъслечни думи.
— Защо стоиш сама в тъмното? — Гласът долетя зад гърба й, но тя не извърна глава. Свали босите крака от ръба на стола и огледа сянката, която изникна на прага на просторния сумрачен салон.
Посетителят пристъпи колебливо и се огледа. Остави върху високата дъбова маса пакета, който стискаше в ръката си, но не посегна към ключа на лампата.
— Опитвам се да разбера откъде извира магията на това място. — Столът поскръцна отново и Дафни закова поглед в последните за деня отблясъци върху бездънното тъмнеещо небе.
— Магията е в миговете, които човек изживява тук. — Гаврил издърпа вратата на стария, оплетен в паяжини бюфет и измъкна оттам огромна фруктиера. — Приготвих ти нещо за ядене — изрече с внезапна бодрост в гласа той.
— Не беше необходимо. Не съм гладна. — Дафни постави стъпалата си върху ръба на стола.
— Въздухът тук разбужда апетита. Донесох ти баница с пиле, домашно сирене, бутилка розе от тазгодишната реколта и току-що откъснати плодове от градината.
Дафни изгледа равнодушно пакета върху масата.
— Не съм гладна — повтори вяло тя.
— Знам, че обожаваш прясното вино… — Гаврил измъкна от шкафа две високи кристални чаши.
— Обожавам всичко на това място, Жил… — Столът се залюля отново. Равномерното поскърцване разбуди тишината.
Гаврил остави чашите върху масата и прекрачи прага на балкона. Опря длани върху ръждясалия парапет и се загледа в заспалата гора.
— Доведох кучето. Ще остане при теб. Опасно е да стоиш сама. Мястото е отдалечено. Из планината бродят всякакви типове.
Дафни въздъхна.
— Не е необходимо да се безпокоиш за мен… — изрече равнодушно тя.
Герев кимна и се изправи.
— Ще приготвя вечерята.
Дафни вдигна ръка.
— Не сега. По-късно…
Той домъкна от стаята висок разкривен стол, настани се до нея и промуши крака между железните пръчки на парапета. Няколко минути и двамата останаха мълчаливи.
— Роко се върна. Бях го изпратил да наобиколи новите колиби…