Пратеникът от езерото Гарда

Тя кривна от пътеката и се прислони зад порутената каменна ограда на Райко Казака. След секунда само на крачка от нея профуча опръсканият с кал джип на Гаврил.

Гъдева се измъкна от прикритието си. В крайна сметка шестото чувство никога не й изневеряваше. Тя забърза по склона. Когато стигна до сенчестата поляна, оградена от редица млади жилави борове, почувства, че дрехите я стягат. Мястото открай време й навяваше потискащи спомени.

Гълъбина навлезе в гората. Не можеше да си прости, че не се сети от самото начало за старата къща на Гювралджиите. Запустелият имот представляваше идеалното убежище за иманяри. За участници в тъмни игри. За хора, които се движат на ръба на закона. Огромната двукатова къща беше отдалечена от любопитни погледи. Необитаема от години. Скътана дълбоко в дебрите на планината.

Гълъбина се задъха, спря, изпъна гръб и прокара ръка по челото си. Ако подозренията й се окажеха истина, нахалницата Найла най-после щеше да си получи заслуженото.

Гълъбина се измъкна от сянката на боровете и се опита да долови признак на живот зад високата каменна ограда. Да дочуе говор. Да зърне знак за човешко присъствие. В първия миг не забеляза нищо необичайно. Вратата беше залостена, дървените капаци закриваха стъклата на прозорците. Тя заобиколи и се вторачи в напуканата от дъждовете южна фасада. Тогава ги забеляза. Двете широко разтворени крила на терасата.

Психоложката се сниши в клоните на храстите. Не биваше да допуска да открият присъствието й. Нито да прави прибързани заключения. Не беше изключено Гаврил и колумбийката да са довлекли тук онзи нещастник с бинтовете. Така или иначе беше немислимо да го държат в квартирата на Найла. Под самия нос на Делийски.

Гълъбина улови неясно движение и задържа дъха в гърдите си. Дочу странен шум. Някой влачеше нещо тежко. Труп, сандък с жълтици, претъпкан куфар. Само след секунда на балкона се появи стройна млада жена с дълга до глезените феерична рокля и падаща до раменете буйна светла коса.

Непознатата от автобуса в три. Гъдева усети неприятен бодеж в гърдите. Едва сега осъзна колко нищожен противник е Найла. Истинският съперник се криеше в гората и както винаги, действаше подмолно. Неусетно, незабележимо, безшумно.

Гълъбина почувства как някакъв досаден спазъм стисна гърлото й. Опита се да преглътне, но не можа. Усети, че се задушава. Всичко пред очите й се въртеше. Всеки миг щеше да се свлече върху мократа пръст.

Облегна гръб върху най-близкия дънер. Мразеше инстинктът винаги да й казва истината. Мразеше спокойното лице на тази жена, върху което времето бе пропуснало да остави и най-дребен отпечатък. Мразеше и собствената си неспособност да се пребори с желанието да спечели залога.

Гълъбина обгърна с ръце грапавата кора на дънера. Щеше да загуби поредната битка. Но краят на войната беше неизвестен. Тази жена все някога щеше да се махне оттук. Преди двадесет години си беше тръгнала сама. Не съществуваше причина да не го направи и този път. Беше дошла единствено да отведе нехранимайкото Роко. След това животът на всички щеше да продължи постарому.