Пратеникът от езерото Гарда

Дафни въздъхна.

— Уморена съм от уроците ти по морал, Жил. От години се примирявам с всяко твое решение…

В погледа на Гаврил проблесна искрица ярост.

— Просто защото никога не оставяш никакви възможности за избор. Нито на себе си, нито на околните.

Тя прехапа усти. Не беше дошла тук, за да разчиства стари сметки. Нито да изравя томахавките от миналото. И да ги размахва настървено. Беше дошла да сключи мир. Със себе си. С Гаврил. С призраците, които я преследваха неуморно.

— Онзи човек… ще се оправи ли? — попита вяло тя.

— Надявам се. Найла се грижи за него. — Веднага съжали, че спомена името на докторката. Дафни никога не говореше за Лоренцо. Не споделяше подробности от живота в двореца на езерото. Не даваше индикации дали е щастлива или отегчена в онази златна клетка. Единственият, който не криеше възторга си към всичко, което беше постигнал недостижимия Лоренцо Рочели, беше фукльото Роко.

— Момичето е прекалено младо за теб… И прекалено опитно, за да споделя компанията на Роко.

Гаврил примига неразбиращо.

— Момичето няма нищо общо с мен. Колкото до Роко…, мисля, че е достатъчно голям, за да прецени сам от какво има нужда. Освен това… — Гаврил млъкна, сведе глава и зарови с върха на обувката в разронената мозайка на балкона. — Освен това, твоят скъп Роко изобщо не е светец…

Бледите устни на Дафни се извиха в усмивка.

— Ако ставаше въпрос за Дарко, щеше да се бориш със зъби и нокти, за да го държиш далече от изкушение като онази Найла.

Гаврил заби лакти в коленете си.

— Отново грешиш. Никога не съм ограничавал Божидар в избора му…

Лицето на Дафни се сви в отегчена гримаса.

— Никой не те обвинява за нищо, Жил. Не е необходимо да се горещиш…

Гаврил кимна и се изправи. Дафни чу стъпките му да потъват във вътрешността на къщата.

Беше дошла тук да намери покой. Не да се изправя срещу обстрел от обвинения. Нито да плете защитна мрежа от набързо скалъпени оправдания.

Тя напрегна слух. Не долови никакъв звук. Вероятно Гаврил си беше тръгнал. Беше извършил доброто дело за деня. Беше се погрижил гостенката да не примре от глад. Да не се разкапе от скука. Да не си въобрази, че прошката е привилегия, която можеш да извоюваш само с няколко безкористни жеста.

Дафни залюля отново стола. Щеше да прекара нощта в компанията на бутилка младо вино и един вироглав пес. На сутринта щеше да събере парчетата от разпиляното си битие, да набута Роко в автобуса и да го отведе там, където му беше мястото. При могъщия Лоренцо Рочели в разкошния му палат на брега на фантастичното Лаго ди Гарда.